Тери Брукс - Вълшебната кутия

— Не проумявам — призна Бен. — За какво е било всичко това? Изглежда сякаш той е имал добри намерения.

— Добри намерения? — Куестър Тюс пребледня. — Аз изобщо не мисля така! Тези планове целяха изнудване! Кравите, кокошките, котките, растенията — всички те бяха инструменти, с които безмилостно искаше да развърже кесиите на онези, които имаха пари! Хорис Кю никога не е помислял за нищо друго, освен за себе си! Десет минути след провала на един план, в главата му вече се мътеше нов! Простете за подбора ми на думи.

— Но, Куестър, това е било преди повече от двайсет години, както сам каза — Бен едва сдържаше смеха си.

— Ето това е, разбирате ли? — раздразнено отсече Куестър, а израженията по лицата на другите се изкривиха при думите му. — Хорис Кю винаги изглежда напълно безобиден, просто един досадник. Никой не го приема на сериозно. Дори брат ми го пренебрегваше, докато не се случи историята с демоните. Тогава и Мийкс реши, че Хорис трябва да си отиде. Изглежда неочакваната поява на демоните попречи на собствените му планове, а моят брат можеше да понесе всичко друго, но не и това.

Мийкс — братът на Куестър беше предишният придворен вълшебник. Той бе примамил Бен да дойде в Отвъдната земя, а след това се беше превърнал в най-злия му враг. Това беше вече минало, но то едва ли можеше да бъде забравено. Мийкс надали би търпял човек като Хорис Кю да попречи на плановете му.

— Като и да е — завърши Куестър. — Моят брат убеди стария крал да изпрати Хорис на заточение. Така той бе изгонен. Това е всичко.

— А-ха — Бен потърка брадичката си. — А къде беше заточен?

В погледа на Куестър се прочете явно неудобство.

— Във вашия свят. Велики господарю — неохотно призна той.

— На Земята? В последните двайсет години? — Бен се опита да си спомни дали не беше чел нещо за някой си на име Хорис Кю.

— Предпочитано бунище за захвърляне на престъпници и досадници, за съжаление. Не можеш да се възползваш особено много от магията там, където не вярват поне малко в нейното съществуване, знаете това.

Абърнати мрачно кимна. Те стояха, вторачени в Бен. Очевидно, изчерпали силите си, чакаха неговия отговор. Бен погледна към Уилоу, която се хранеше и не отвърна на погледа му. Тогава си спомни, че искаше да каже на приятелите си за детето. Стори му се, че това трябваше да почака сега.

— Добре, защо не изслушаме каквото има да каже? — предложи Бен, любопитен да види този, който можеше да разстрои дори Абърнати, който по принцип никога не се вълнуваше толкова. — Може би се е променил.

Тъмночервеното лице на Куестър доби огненоален цвят.

— Да се е променил? Само ако кравите полетят! — Абърнати се спря, като очевидно размисли, че когато става дума за Хорис, може би подобно сравнение не е достатъчно точно. — Невъзможно е. Велики господарю! — поправи се той, просто, за да направи нещата съвършено ясни. — Не се срещайте с него. Не го допускайте да направи и една крачка през прага на двореца. Аз щях да изпратя стражата да го посрещне още на пътя, ако знаех, че идва. Все още не мога да повярвам, че се е осмелил да се върне! — Той прекъсна думите си и ненадейно се почувства объркан. — Все пак, как всъщност се е върнал?

— Няма значение. Той е един молител — отбеляза Бен внимателно. — Не мога да отпращам молителите без дори да съм говорил с тях. Това може да се окаже повод за какво ли не. Аз съм длъжен поне да поговоря с него. С какво би могъл да навреди един разговор?

— Вие не разбирате. Велики господарю — зловещо промълви Абърнати.

— Наистина не разбирате — съгласи се Куестър.

— Отървете се от него още сега.

— Не го допускайте и на километър от вас.

Бен сви устни. Никога не бе виждал своите съветници толкова непреклонни. Не проумяваше как един обикновен разговор може да му създаде проблеми, но и не бе склонен да се откаже напълно от техните предупреждения.

— Смяташ ли, че твоята магия е равностойна на неговата? — след минута запита той Куестър.

Куестър се изправи.

— Повече от равностойна е. И все пак Хорис има много подвеждащ нрав.

Бен кимна.

— Е, не мога да го отпратя просто така. Защо всички заедно не се срещнем с него? По този начин вие ще можете да ме предупредите, ако той се опита да направи нещо. Какво ще кажете?

Абърнати се върна на мястото си, без да промълви и дума. Куестър настръхна още повече, но накрая кимна в знак на съгласие.

— Не ми казвайте, че не съм ви предупредил — заяви отсечено той и направи знак на слугата, който стоеше в далечния край на залата.