Тери Брукс - Вълшебната кутия

В онези години Бигар принадлежеше на магьосника. Мийкс бе този, който направи магия, за да подобри умствените способности на птицата, като се надяваше да я използва за шпионин срещу враговете си. Но и тогава Бигар беше точно толкова досаден и разговорлив, колкото и сега, и Мийкс бързо се умори от него. Когато Хорис Кю беше изпратен на заточение на земята от стария крал, Мийкс отпрати противната птица с него.

Бигар се сви на черна перната топка.

— Ако кучето ме свърже с Мийкс, Хорис, ти можеш да се простиш с надеждите си да се завърнем зад стените на онзи замък.

Хорис си даваше вид, че не се безпокои.

— Тревожиш се за дреболии — рече той.

— Не ме интересува. Не ми хареса начина, по който ме гледаше кучето. Всъщност, нищо не ми хареса.

Хорис не продума, но си помисли, че самият той също не бе сигурен дали нещо му беше харесало. Нищо не беше потръгнало така, както очакваше от момента, в който изрече „расхун, облайт, сурена и каквото следваше там“ и това нещо излезе от Вълшебната кутия. Той потреперваше, само като си помислеше за него, като си спомнеше какво бе видял, когато се обърна назад, дочул неговия поздрав. Потреперваше при мисълта, че нещото ги очаква. Ужасният му вид не можеше да се опише с думи. Това беше най-противното създание, което някога беше срещал.

А ето че сега нещото господстваше над неговия живот, заповядваше му като на прост слуга, казваше му къде да отиде и какво да направи. Това беше най-страшният му сбъднат кошмар и Хорис Кю не помисляше дори и за миг, че би могъл да се опита да го ядоса.

— Защо смяташ, че то ни изпрати да се срещнем с краля? — попита изведнъж Бигар, сякаш прочете мислите му.

Те минаха по планинския склон и прекосиха една поляна, която се простираше до началото на гората.

— Откъде мога да знам? — въздъхна тежко Хорис. — То каза да отида и да разкажа тази историйка на Холидей. Така и направих. То каза да го направя и аз го направих. Ти си мислеше, че ще започна да споря ли?

Бигар нямаше какво да каже след всичко това, но тъй като нервите на Хорис бяха опънати почти докрай след събитията от последните двайсет и четири часа, мълчанието на птицата беше добре дошло. Все пак, вината бе изцяло на Бигар, мислеше си Хорис. Планът за посредничеството, измислицата със Скат Манду (Скат Манду — каква шега!), за освобождаването на това нещо и за завръщането на Отвъдната земя. Хорис не знаеше точно в каква игра играеха, но беше сигурен, че завръщането им тук — онова кътче от цялата вселена, на което най-малко трябваше да се намират, на мястото, където те бяха всичко друго, но не и добре дошли — бе една опасна игра. Освен, разбира се, това, че старият крал бе мъртъв, а новият крал, Холидей, изглеждаше предразположен поне да помисли върху молбата му. Нямаше значение. Какво правеха те тук? Естествено, тук беше неговата родна земя, а и още много други неща, но от друга страна, това място не пазеше особено мили спомени за него. Тук той бе роден (по ирония на съдбата) и израснал, беше се забъркал в значителни неприятности, беше обявен за „персона нон грата“ и принудително бе напуснал. Той се бе почувствал съвършено щастлив в своя нов свят, в страната на млякото, меда и поклонниците на Скат Манду, готови да му платят в брой само заради една струйка дим и едно потрепване на светлината. Беше се установил добре, беше доволен от себе си, от това, което го заобикаляше, от собствеността си и от плановете за бъдещето.

А какво имаше сега? Нищо. И цялата вина за това беше на Бигар.

Но все пак, разбира се, не беше точно така. Вината бе толкова на Бигар, колкото и на самия него и този факт го вбесяваше дори още повече.

Какво щеше да стане с него сега? Какво бе намислил добрият стар Скат Манду?

— Все пак на мен наистина не ми хареса това куче отново рече Бигар и накрая потъна в мълчание.

Те вървяха от сутринта и когато денят преполови, стигнаха до Сърцето. Сърцето беше свещено място, извор на магическата сила на Отвъдната земя и изначален корен на нейния живот. Тук всички крале, а в това число и Бен Холидей, бяха приели жезъла и короната. Представляваше открито пространство насред гората от гигантски широколистни дървета. По краищата на тази гора се ширеха полета от Тъжносмевки, а под сенките на дърветата й заедно растяха зелени, златисти и тъмночервени треви. В средата се издигаше платформа, построена от светещи бели дъбови дъски и застопорена с лъскави сребърни скоби, между които бяха поставени големи бели свещи. Платформата бе обградена от пилони, на чиито върхове се развяваха знамената на кралете на Отвъдната земя в море от ярки багри. Знамето на Холидей бе най-новото и изобразяваше везна в равновесно положение, открояваща се на зелен фон — спомен от годините, в които бе работил като адвокат в стария си живот. Цялата площ около платформата, както и останалата част от откритото пространство, бяха заети от пейки и прагове за коленичене, подредени в редици и покрити с бяло кадифе.