Тери Брукс - Вълшебната кутия

Всичко бе чисто и съвършено добре поддържано, сякаш новата коронация вече бе предвидена.

Хорис Кю влезе в Сърцето и мрачно се огледа наоколо. От всяка излъскана дъска, от всеки стълб, му се усмихваше в ответ частица от историята на тази страна.

— Свали си шапката, Бигар — напевно изрече той. Намираме се в църква.

Бигар се огледа колебливо наоколо, а проницателните му очи просветнаха.

— Кой, по дяволите, полага грижи за това място?

Хорис прикова поглед към него.

— Що за безбожник си ти! — въздъхна той.

Бигар се откъсна от рамото му и полетя към една от кадифените пейки, където кацна.

— Е, сега се отдаваш на стари спомени, а, Хорис? Тъжно е, наистина.

В същия момент той напълно съзнателно се настани върху бялата възглавничка.

За момент Хорис доби суров вид, но след това дългунестата му фигура започна да се разгъва, като че беше влечуго, а дългите му крайници се заплетоха насам, после натам, сякаш бяха пръчици, забодени в парцалена кукла.

— Имам почти всичко, което ти можеш да ми дадеш, Бигар. Какво ще кажеш да извия безценния ти врат?

— Какво ще кажеш аз да ти избода очите, Хорис?

— Ах, ти, отвратителна гарга такава!

— Ах, ти, слабоумна маймуна!

Те втренчиха погледи един в друг: Хорис, наострил нокти и Бигар, с разрошени и разперени пера. Гневът профуча през тях, а след това се разпръсна и се изпари като вода върху камък, изложен на обедно слънце. Напрежението освободи телата им и бе заменено от почуда и бегло чувство на притеснение от тяхното объркващо поведение.

— Това нещо е отговорно за цялата тази глупост — тихо заяви Хорис. — Добрият стар Скат Манду.

— Той не представлява това, което аз очаквах, признавам — мрачно изрече Бигар.

— Не може дори да се нарече той. Той всъщност е просто то.

— Един червей!

— Истински дявол!

Бигар затвори очи.

— Хорис — каза птицата, а в гласа й се прокрадна нотка на тъга. — Какво ще правим тук? Спри, не казвай нищо, преди да си ме чул докрай. Знам как стигнахме дотук. Начинът ми е познат. Пуснахме това нещо да излезе от Вълшебната кутия, където беше заключено сред онези вълшебни мъгли и то използва точно тях, за да отвори врата към Отвъдната земя. Тази част от историята я разбирам. Но какво ще правим тук? Наистина, какво ще правим? Помисли за това само за миг. Тук е опасно за нас.

— Знам, знам — въздъхна Хорис.

— Добре тогава. Защо не отидем някъде другаде? Някъде, където е по-… безопасно. Защо не го направим? Може би то ще изслуша едно предложение да отидем някъде другаде. Може би поне ще си помисли дали да не изпрати нас, дори и ако то иска да остане тук. В края на краищата, за какво сме му ние?

Хорис го изгледа сурово.

— Къде бихме могли да отидем, Бигар? — попита той. Да се върнем обратно там, откъдето дойдохме и където вярващите ни очакват, за да ни разкъсат на парчета? Доста добре успя да се погрижиш за това положение на нещата.

— Не го направих аз, Хорис. Вече ти казах. Беше Скат Манду! Или който и да е там. — Бигар се приближи, като подскочи на съседната пейка. — Искаш да знаеш къде можем да отидем ли? Имаме много възможности. Чел съм за няколко такива. Какво ще кажеш за онова място с пътя на жълти павета и със смарагдовия град и с онези малки човечета, които шарят насам-натам — Смехораните или нещо от този род?

Хорис го погледна и въздъхна.

— Бигар — каза той. — Това не е истинско място. То е от книгата.

Бигар се опита да се намръщи, но не успя.

— Не, не е така. Истинско е.

— Не, Бигар. Отново правиш късо съединение. Това беше Оз. Оз не е истинско място. То е измислено.

— С магьосника и с всичко останало ли? С вещиците и летящите маймуни? Това не е приказка. Мястото е истинско.

— Приказка е, Бигар! Просто една приказка!

— Добре, Хорис, добре! Приказка е! — Птицата троснато тракна с клюн. След това за миг се замисли. — Хубаво. Какво ще кажеш да отидем на онова място с малките бързоноги човечета?

Хорис почервеня.

— Какъв смисъл има! — изсъска той яростно. След това мина покрай Бигар, без да го погледне и закрачи към гората. — Нека просто се върнем, за да докладваме и да забравим цялата тази работа!

Той продължи пътя си и отново се изгуби сред дърветата, като остави Сърцето зад себе си. След миг Бигар го последва. Те преминаха отвъд досега на слънчевата светлина към място, където дори и по обед си оставаше тъмно и студено, а мрачни сенки плетяха сложните си форми като мрежи на паяк сред горската шир. Двамата вървяха, без да продумат. Хорис решително крачеше направо, а Бигар ту подскачаше от крак на крак, ту политаше напред или размахваше крила в обратна посока. Потънал в размисъл, Хорис умишлено не обръщаше внимание на действията му.