Тери Брукс - Вълшебната кутия

— Искаш да дадеш Отвъдната земя на нас? — изведнъж изписка Бигар, сякаш не беше чул добре.

Горс се изсмя с груб и смразяващ смях.

— Това е нещо, което дори и Скат Манду нямаше да може да направи за вас в дните ви на заточение, нали? Но за да получите този подарък, трябва да направите каквото ви кажа. Точно каквото ви кажа. Разбирате ли?

Хорис Кю кимна. Бигар също кимна заедно с него.

— Кажете го! — остро изсъска Горс.

— Да! — задъхано изрекоха те, сякаш усетиха невидими пръсти да се затягат около гърлата им. Пръстите се свиха и се задържаха така в един невероятно дълъг миг, преди да ги пуснат. Хорис и Бигар започнаха да се задушават и затова зяпнаха, за да си поемат въздух при последвалото мълчание.

Горс се оттегли назад. Зловонието му беше толкова натрапчиво, че за миг им се стори, че не е останал въздух за дишане. Хорис Кю коленичи на прага на черния мрак в пещерата; повдигаше му се и беше толкова уплашен от чудовището, че не можеше да мисли за нищо друго, освен за това да направи всичко, което се искаше от него, само и само да не се почувства още по-зле. Бялата корона от пера на Бигар бе силно щръкнала нагоре, проницателните му очи бяха присвити, а самият той целият трепереше.

— Имаме врагове, които могат да ни попречат — прошепна Горс, а гласът му заскърца като груба шкурка върху дърво. — Трябва да ги премахнем от пътя си, ако искаме да продължим напред. Вие ще ми помогнете в това.

Хорис кимна, без да продума, защото нямаше доверие на онова, което можеше да излезе от устата му. В този момент му се искаше да се беше научил да държи фокусническата си уста затворена доста по-рано.

— Ще напишеш три писма, Хорис Кю — изсъска чудовището. — И ще ги напишеш още сега. — Мракът, в който се бе разположил, се размести и очите му (или поне изглеждаше, че това бяха очите му) се насочиха към Бигар. — А когато той свърши, ти ще ги занесеш.

Нощта се спусна над Сребърния замък, слънцето се изтърколи зад хоризонта и обагри небето в тъмночервено и виолетово; цветовете изпъстриха първо облаците на запад, а след това се разляха и по цялата земя. Сенките се удължиха, затъмниха се още повече и погълнаха в себе си блясъка от повърхността на замъка и водите, които го обграждаха и най-накрая изчезнаха в смътната светлина на осемте луни, които се намираха в една рядка фаза от годината, когато всички можеха да се видят на небето в нощта.

Прегърнал Уилоу, Бен Холидей изкачи стълбите към тяхната спалня, като от време на време се усмихваше при мисълта за това, което изпитваше, все още подвластен на новината за тяхното дете. Дете! Изглежда не беше използвал често тази дума. Тя пораждаше у него шеметно усещане, което го караше да се чувства чудесно и едновременно някак глупаво. Вече всички в замъка знаеха за детето. Дори Абърнати, който в повечето случаи не даваше израз на каквито и да е чувства, силно прегърна Уилоу, когато научи вестта. Куестър незабавно започна да прави планове за по-нататъшното отглеждане на детето и за неговото образование, като се разпростря в планове чак до следващото десетилетие. Никой не изглеждаше и най-малко изненадан, че щеше да се роди дете, като че ли раждането му беше нещо съвсем естествено в този момент и при тези обстоятелства.

Бен поклати глава. Момче или момиче щеше да бъде? А може би и двете? Дали Уилоу знаеше какво ще бъде? Трябваше ли да я попита? Искаше му се да знае какво друго би могъл да направи, освен да й казва отново и отново колко е щастлив.

Те се приближиха до един от отворите в укреплението и Уилоу го придърпа навън в звездната нощ. Бяха спрели до назъбения край на зида и се загледаха в тъмната земя отвъд. Постояха така, без да говорят, хванати за ръце и съвсем близо един до друг в тишината.

— Трябва да те оставя за малко — тихо рече Уилоу.

Това беше толкова неочаквано, че за миг той си помисли, че не я бе чул правилно. Тя не го погледна, но ръката й предупредително стисна неговата.

— Позволи ми да довърша, преди да кажеш нещо. Трябва да съобщя на моята майка за това дете. Тя трябва да знае, за да може да танцува за мен. Спомняш ли си, че веднъж ти разказах, че нашият живот заедно е предначертан още от венците с цветя около леглото на моето зачатие. Това се случи в нощта, когато те видях за първи път при Ирилин. Веднага разбрах, че никога за мен няма да има друг мъж, освен теб. Такова беше и предсказанието, предизвикано от танца на моята майка.

Сега тя го погледна с големите си бездънни очи. Всички някогашни вълшебни хора виждат нещичко от бъдещето в настоящето, като прочитат какво ще се случи тогава по нещата, които се случват сега. Това е изкуство, характерно за всички нас, Бен, а на моята майка бъдещето често й се явява в нейния танц. Така стана и когато отидох да я видя, докато търсехме черния еднорог. Така ще стане и сега.