Тери Брукс - Вълшебната кутия

Изглежда Уилоу каза всичко.

— И чрез нейния танц ще разберем нещо за бъдещето на нашето дете? — учудено попита Бен.

Уилоу бавно поклати глава, като го изпиваше с поглед, а светлината на звездите извайваше съвършените й черти.

— Не ние, Бен, а аз ще разбера. Тя ще каже само на мен. Ще танцува само за мен, а не за някой, който не принадлежи на нейния вид. Моля те, не се ядосвай, но аз трябва да ида сама.

— Въпреки всичко, мога да дойда донякъде — неохотно се усмихна той. — Поне до старите борове.

Тя поклати глава в знак на несъгласие.

— Не, опитай се да ме разбереш. Това пътуване трябва да бъде само мое, не може да бъде и твое. То е едно пътуване към себе си, така както и към Езерната страна и е единствено за мен. Правя го като майка на нашето дете и като дете на някогашните вълшебни хора. Ще има други пътувания, които ще трябва да предприемем и двамата; пътувания, на които ти ще можеш да дойдеш. Но пътуването сега е само за мен.

Тя съзря съмнението в неговите очи и се поколеба.

— Знам, че е трудно да разбереш — рече Уилоу. — Всичко това е свързано е нещата, за които ти говорих по-рано. Да носиш в утробата си дете за определено време и след това да му дадеш живот, на Отвъдната земя не става така, както във вашия свят. Има различия, дължащи се на вълшебната сила, която крепи тази земя, и дава живот на всички нас и най-вече на някогашните вълшебни хора. Ние съжителстваме заедно с Отвъдната земя като народ, който през целия си живот се е грижил за нея и й е вдъхвал сила. Тя е нашето наследство и нашата участ.

Бен кимна, но в същия момент усети как нещо се къса в него.

— Не разбирам защо да не дойда с теб — каза той.

Тогава видя как гърлото й се стяга, а очите й се изпълват със сълзи.

— Знам. Опитах се да намеря начин да ти кажа, да ти обясня. Мисля, че ще трябва просто да те помоля да ми повярваш.

— Аз ти вярвам — каза той. — Винаги съм ти вярвал. Просто ми е трудно да разбера.

Нещо повече — тревожеше се. Още откакто бяха предприели пътуване до Земята, не се чувстваше спокоен, когато трябваше да се разделят. Тогава трябваше да вземат обратно Абърнати и изгубения медальон, а Уилоу едва не загина. Бен се беше отърсил от всички свои кошмари, свързани със смъртта на Ани, смъртта на тяхното неродено дете и с пречупването на една част от самия него след тези нещастия. Всеки път, когато трябваше да се разделят с Уилоу, независимо колко бе необходима и кратка раздялата им, страховете му се възвръщаха. И сега не беше по-различно. Нещо повече, опасенията му бяха още по-големи, защото той не можеше да проумее причините за тяхната раздяла.

— След колко време трябва да тръгнеш-? — запита той, като все още се мъчеше да проумее смисъла в цялата работа. Цялото му щастие от преди сякаш се беше изпарило.

— Утре — рече тя. — На изгрев-слънце.

Отчаянието му нарасна двойно.

— Добре, но вземи поне Буниън със себе си. Вземи някой да те пази!

— Бен — тя хвана и двете му ръце и се доближи толкова близо до него, че той можеше да види отражението си в нейните очи. — Никой няма да идва с мен. Ще отида сама. Няма защо да се безпокоиш. Не се нуждая от грижите на друг. Знаеш това. На Отвъдната земя някогашните вълшебни хора имат свои собствени средства за закрила, а аз ще бъда в родината на хората от моя вид.

Той ядосано разтърси глава.

— Просто не разбирам как можеш да бъдеш толкова сигурна в това! И все още не разбирам защо трябва да ходиш сама!

Въпреки усилията, които Бен полагаше, за да запази самообладание, бе повишил глас и бе добил гневен тон. Отдръпна се от нея, като се опита да се отдалечи от онова, което чувстваше в този миг. Все пак, тя не пускаше ръцете му.

— Това дете е много важно за нас — меко рече тя.

— Знам!

— Шшт. Земната майка ни каза колко е важно то, помниш ли?

Той дълбоко си пое дъх.

— Помня.

— Тогава приеми, че нашите нужди трябва да отстъпят пред нуждите на нашето дете — прошепна тя. — Въпреки че е болезнено, въпреки че причините не са съвсем ясни, въпреки че на нас ни се иска друго. — Уилоу спря за миг. — Не искам това, както и ти не го желаеш. Вярваш ли ми?

Той бе хванат на тясно. Не му беше дошло на ум, че тя нямаше думата при вземането на това решение.

— Да, вярвам ти — каза Бен накрая.

— Щях да те взема със себе си, никога нямаше да се отделя от теб, дори и ако за миг беше възможно. Но не е. Не е естествено в живота като цяло да сме винаги заедно.

Тя зачака той да проговори. Бен беше приковал поглед в нея, без да промълви и стоя така дълго време, като разсъждаваше. След малко рече: