Тери Брукс - Вълшебната кутия

— Може би е така.

— Всичко ще бъде наред — каза му тя.

След това го прегърна и го придърпа близо до себе си. Той зарови лице в смарагдовите й коси и почувства болка от това, че скоро тя щеше да го напусне. Страхът му бе като черен облак, който пълзеше из кътчетата на сърцето му. Той отново осъзна колко различни един от друг бяха те — един човек и една силфида — и колко много неща той все още не знаеше за нея.

— Аз ще бъда добре — повтори тя.

Той не можа да възрази, тъй като разбираше, че няма смисъл да го прави. И все пак не престана да се пита дали не беше по-добре да се опита.

Пътуването на Уилоу от Сребърния замък беше почти лишено от по-особени преживявания. Тя пое на път под наметалото на мрака, като се измъкна от замъка невидима и безшумна. Пазачите на нощния пост вероятно я бяха усетили смътно, но мигновено бяха забравили. Все пак някогашните вълшебни хора бяха запазили достатъчно от своите стари възможности, така че тя бе способна да изчезне като сянка. Уилоу слезе по едно задно стълбище, премина през изоставените салони на замъка, после покрай мрачните зидове на няколко вътрешни двора и накрая излезе през централните врати, чиито подвижни решетки винаги оставаха вдигнати в мирно време, за да приканят окъснели пътници и молители към безопасен и гостоприемен подслон. Тя не се възползва от лодката в езерото, а премина моста, който се простираше над крепостния ров. Този мост бе построен от Бен, когато монархията се възстанови и пътниците започнаха отново да прииждат към недрата на властта на Отвъдната земя. Уилоу изчака докато облаците покриха най-ярката луна, а стражите се обърнаха настрани, потънали в разговори за неща, които надали засягаха определените им задължения и само за миг тя успя да ги отмине.

Уилоу не събуди Бен, когато потегли. Постоя и го погледа за малко, спящ в тъмнината, като си мислеше колко много го обича. Не искаше да си разменят повече болезнени слова. По-добре беше да тръгне сега. Той я обичаше, но беше роден в свят, в който не приемаха съществуването на вълшебни създания за истина, а самият той все още се учеше да вярва в тях. Ето защо тя не му каза всичко. Ето защо тя не можеше да го направи.

Уилоу вървя през оставащата част от нощта, както и през целия следващ ден. Пътят й се виеше по пътеки, по които човешки крак рядко бе стъпвал. Тя не бързаше и преминаваше невидима. В полето отмина фермери, които оряха, засаждаха късната реколта и събираха първата. Видя всякакви дребни и заможни търговци. Те идваха и си отиваха, от едно селище към друго, на юг и на изток. Имаше пътници, които идваха от някогашната вълшебна страна и от западните планини, където се скитаха трапери и ловци. Видя и цели каруци със семейства, които заедно с натрупаната и опакована покъщнина бяха тръгнали да търсят своя нов дом. Навсякъде бе оживено, а глъчката и бликащата енергия, които съпътстваха топлите сезони, спомагаха за осъществяването на различните планове, направени докато е било студено. Тази мисъл я накара да се усмихне. Тя се отпусна по развълнуваното течение на гористите хълмове. Те се поклащаха леко като обширно зелено море, с неспокойни горски вълни, прииждащи към хоризонта, сякаш разлюлени от бризите, които винаги полъхваха от запад в средата на лятото. Уилоу хапна в полетата от Тъжносмевки, най-изобилния източник на храна и напитки на Отвъдната земя. След това, когато единствено птичките и малките животинки можеха да я чуят, тя нежно и тихичко запя.

Същевременно Уилоу не преставаше да мисли. Претегляше в ума си своята постъпка и нейните добри страни, въпреки че разбираше какъв ужас щеше да изживее заради нея Бен и какви страдания щеше му причини. Но Уилоу имаше своя причина, породена от една жизненоважна необходимост и затова сега нямаше място за спор около това, което се изискваше да направи. Тя трябваше да роди това дете така, както природата бе отредила, а самият начин на раждането беше установен от поколения назад, още от времена, в които човеците дори не са съществували. Вдъхването на живот при вълшебните хора бе далеч по-сложно от това при човеците, беше странно във всяко едно отношение от физическите характеристики на вълшебното създание, различно, в зависимост от генетичните особености, заложени в отделните хора. Уилоу можеше да обсъди всичко това с Бен много по-рано, когато неизбежността на раждането на тяхното дете беше още далеч и все още имаше достатъчно време за осмисляне. Но тя не го направи, а сега вече нямаше време за това. Познаваше го достатъчно добре, за да разбере, че неговата реакция към онова, което щеше да му каже, щеше да му донесе толкова полза, колкото и вреда. Независимо че беше крал на Отвъдната земя, той си оставаше човешко същество от друг свят. Със своите особености Бен непрекъснато се мъчеше да възприеме за нормални нещата, които му се струваха странни и необикновени. А това беше изключително трудно, когато ставаше въпрос за нея, защото той я обичаше, бе силно привързан към нея и толкова му се искаше да се чувства приятно с всичко, което се отнасяше до нея и което тя представляваше. Уилоу знаеше това и правеше всичко възможно, за да улесни прехода, който той все още изживяваше.