Тери Брукс - Вълшебната кутия

Тя се изправи във водите на Ирилин и застана на брега, като остави гладката си зеленикава кожа да се отърси от водните капки и да изсъхне на хладния нощен въздух. Уилоу не беше напълно искрена с Бен. Тя щеше да позволи на своята майка да танцува за нея, но после бързо щеше да продължи пътя си. Нямаше изобщо да се срещне с баща си. Не очакваше помощ от родителите си за раждането на това дете. Можеше и да поиска помощ, но знаеше, че те не биха могли да се окажат много полезни. Всъщност Уилоу се завръщаше в Езерната страна, за да се срещне със Земната майка. Единствено Земната майка можеше да й даде необходимото разбиране. Уилоу усещаше това, защото така й бе нашепнал съня, когато я призова. Ето защо, тя щеше да иде там и да послуша, а след това щеше да роди детето си сама.

Тази нощ Уилоу спа дълго и непробудно, без да бъде тревожена от сънища, а когато се събуди, намери до себе си един малко паленце — калчо, което я наблюдаваше.

— Здравей, мъниче — поздрави го тя и се изправи на коленете си.

Калчото се взираше в нея с огромните си и жални очи. Той имаше ниско и дълго телце, а муцунката му леко наподобяваше тази на бобъра. Беше с големи увиснали уши и гущерова опашка. Имаше скосени и широки крачета с ципи между пръстите, а тялото му бе оцветено в различни нюанси на кафявото и затова изглеждаше като изцапано с кал. Калчовците бяха рядко срещани на Отвъдната земя и представляваха нещо като вълшебни същества, за които се смяташе, че са надарени със собствена вълшебна сила, въпреки че Уилоу никога не бе видяла доказателство за това предположение. Тя познаваше този калчо от по-младите си години. Името му беше Халтуисъл и той служеше на Земната майка.

— Добрият стар Халтуисъл — промърмори Уилоу и се усмихна, а калчото размърда опашка насам-натам.

Тя щеше да го погали, но Земната майка я бе предупредила преди много време, че никога не трябва да докосва тези животинки. Този съвет не беше придружен от някакво обяснение, но Уилоу се беше научила да й се доверява. Силфидата познаваше природната стихия още от времето, когато беше малко момиченце и живееше в Езерната страна. За първи път Земната майка дойде при нея, още докато тя беше доста малка. Стихията се издигна от земята, когато един ден Уилоу си играеше; издигна се като неочаквано видение, което беше повече любопитно, отколкото застрашително. Казаха на Уилоу, че Земната майка е дошла при нея, защото в нея имало нещо изключително. Стихията щяла да я научи на неща, за които никой друг не знаеше и те щели да останат приятелки завинаги. Уилоу прие тези думи като всяко друго дете, с ококорени очи, прие ги почти без съмнение, защото когато си дете, всичко ти се струва възможно. Тя намираше Земната майка странна и чудата; приличаше на дух повече, отколкото на човешко същество или на една от някогашните вълшебни хора; и все пак тяхното приятелство сякаш беше нещо съвсем естествено и добре дошло. Уилоу беше едно от многото деца в дома на Речния господар и не беше от тези, на които обръщаха особено внимание, или от които очакваха нещо повече. Силфидата беше самотна, а Земната майка й помагаше да запълни празнотата, създадена от липсата на истинската й майка. Докато тя растеше, Земната майка й даваше съвети, но тъй като Уилоу ставаше все по-уверена в себе си и времето й се запълваше от други неща, стихията започна все по-рядко да идва при нея. Тя изобщо не бе виждала Майката земя, откакто Бен безопасно се беше завърнал, а Уилоу тръгна да търси черния еднорог.

Ала сега тя бе призована, а Халтуисъл беше изпратен при нея, за да я отведе там, където Земната майка я чакаше.

Уилоу стана, изми се, хапна малко и като остави палето — калчо да я води, отново пое на път. Денят беше топъл и изпълнен със слънчева светлина, а горите на Езерната страна ухаеха на треви и диви цветя. Докато вървяха, повърхността на езерото и на реката блестеше като хиляди скъпоценни камъчета из процепите на дървесните корони, а жерави и чапли стремително преминаваха над водата като бели проблясъци. Те пътуваха през цялата сутрин и по обяд наближиха Елдъру. Тогава Халтуисъл сви на изток, като остави зад себе си града на Речния господар и неговия народ и влезе в простиращата се гъста гора от вековни дървета. Увивни растения и мъхове се впиваха в кората на дърветата и приличаха на яркозелени ленти и петна по повърхността им. Малки насекоми жужаха тук-таме, птички с ярки цветове на перата прехвърчаха над навесите на дърветата, а дребни животинки с ядосан вид се появяваха като видения и след миг изчезваха. Струйки прах лениво и хаотично се носеха сред потоците от слънчева светлина.