Тери Брукс - Вълшебната кутия

— Все още не ми се отдава възможността да видя това — последва отговорът. — Мога да видя само толкова. Твоят водач ще бъде представител на вълшебните същества, които по същия начин се грижат за безопасното раждане на твоето дете. Посетих ги в сънищата им и разбрах, че е така. Раждането на това дете, първородната рожба на човек и вълшебно създание, на краля и кралицата на Отвъдната земя, е изключително събитие за тях и те ще направят всичко възможно, за да го закрилят. Ето защо те ще осигурят за водач същество от техния вид, някой, чиято вълшебна сила ще ти позволи да преминеш безопасно първо в света на Бен Холидей, а след това и в техния собствен. Водачът ти ще знае къде да те отведе, за да намериш видовете пръст, които търсиш.

— Но дете, искам да те предупредя — добави бързо тя, а гласът й отново помръкна при тази забележка. — Вълшебните хора крият тайни около всичко, което вършат и при тях нищо не е наистина такова, каквото изглежда. Те имат своите причини да ти помогнат, далеч по-различни от тези, които разкриват. Не приемай без съмнения всяко нещо, изречено от тях. Не смятай, че знаеш цялата истина. Винаги бъди нащрек. Те ще ти предоставят обещаната помощ, това е напълно сигурно. Те ще дочакат детето да се роди успешно, което също е сигурно. Но всичко останало остава под съмнение, така че бъди внимателна във всяко отношение.

— Нищо повече ли не можеш да ми кажеш?

— Казах ти всичко.

— Това пътуване е прекалено несигурно. Земна майко — прошепна силфидата. — Страхувам се.

Стихията въздъхна като вятър, шептящ в здрача, сред дърветата.

— И аз се страхувам за теб, дете — рече тя.

— Тогава, трябва ли да тръгвам?

— Ако искаш детето ти да се роди живо и здраво, трябва.

Уилоу кимна примирено.

— Добре — тя премести поглед към дърветата, сякаш искаше да види онова, което оставаше скрито от нея. Колко време имам, за да направя това пътуване?

— Не зная.

— Тогава детето — колко време остава до раждането му?

— И това не знам. Само детето знае. То ще реши кога е дошло времето. Ти трябва да си готова, когато моментът дойде.

Ненадейно отчаяние се загнезди в гърлото на Уилоу.

— Не можеш ли да разбереш къде трябва да се роди детето? Не можеш ли да ми кажеш поне това?

— Дори и това не мога да направя — тъжно отвърна Земната майка. — Детето ще определи и мястото на своето раждане.

Уилоу отново започна да се бори с отчаянието си.

— Изглежда нямам много възможности за избор. Всички решения са предоставени на другите — не успя да прикрие горчивината в гласа си. — Аз съм майка на това дете. Аз съм тази, която го носи в тялото си. Аз ще му дам живот. И въпреки това нямам право да решавам нищо около неговото идване на бял свят.

Земната майка не й отговори. Те стояха на тихата поляна, а слънчевата светлина си проправяше път от юг, където се спускаше към края на деня. Водите на езерото между тях отразяваше образите им като през не добре обработено стъкло. Уилоу изведнъж се зачуди дали нейното собствено раждане е било толкова сложно, дали неговата сложност е допринесла за решението на майка й да я остави на баща й и така да се предпази от бъдещи утежнения и да избегне мъките при отглеждането на детето си, след като болките при раждането й са били толкова големи. Нямаше начин да разбере дали това е било така, разбира се. Майка й никога нямаше да й каже истината. Тогава Уилоу се замисли как самата тя бе напуснала Бен — измъкна се, без да каже „довиждане“ и сега й се прииска да го беше събудила.

Тя се изправи. Е, в живота ти се падаха няколко мигновени шанса и затова беше по-добре да не се замисляш много над малкия им брой.

— Довиждане, Земна майко — каза тя, защото нямаше какво друго да каже и какви други думи да изрече. — Ще запомня нещата, които ми каза.

— Довиждане, Уилоу. Бъди силна, детето ми. Всичко ще бъде наред.

Това бяха почти същите думи, които Уилоу бе употребила пред Бен: всичко ще бъде наред. Тези думи изплуваха в съзнанието й, за да й се подиграят. Усмивката й бе мрачна и иронична. Тя се обърна и се запъти към края на поляната.

Когато се обърна и погледна отново назад. Земната майка беше изчезнала.

Когато се събуди в онази първа сутрин и разбра, че Уилоу е тръгнала, Бен Холидей вече не беше толкова щастлив. Разбира се, тя му бе казала, че ще отпътува и затова той не се изненада, когато откри, че я няма. Дори можеше да разбере защо беше тръгнала, без да му каже „довиждане“ — вероятно той щеше да реагира точно така, както тя си представяше. Все пак, тези мисли не го накараха да се почувства по-добре. Бен просто не обичаше да се разделя с нея, дори ако за това имаше неоспорими причини, а сега той не беше убеден, че пътуването й бе една от тях. Изслуша обяснението й и се опита да погледне безпристрастно на онова, което тя щеше да направи, но в края на краищата, пак не успя да разбере нищичко. Защо Уилоу трябваше да отиде сама? Защо трябваше да тръгне именно сега?