Тери Брукс: Вълшебната кутия

— Знаеш, че той беше там зад теб — отсече птицата, докато летеше толкова близо до лицето му, че го допираше с крилете си. Хорис понечи да го удари с ръка, но не успя. — Поне за миг, той беше там.

— Разбира се, че беше — промърмори Хорис, все още разстроен донякъде от случилото се и силно разгневен от това, че Бигар му го беше напомнил.

— Ако се опитваш да ме обвиняваш за собствените си грешки, това няма да те спаси. Освен това, ти се нуждаеш от мен!

Хорис пипнешком потърси ключа за осветлението по затъмнената стена, след като достигна края на стълбището.

— За какво се нуждая от теб?

— За това, което възнамеряваш да направиш. — Бигар продължи да лети в тъмнината, самодоволен, тъй като знаеше, че неговото зрение беше десет пъти по-добро от това на Хорис.

— Доста си уверен, че е така, нали? — Хорис изруга на ум, когато пипнешком пръстите му попаднаха на някаква дървена треска.

— Ако не за друго, то ти се нуждаеш от мен, поне за да те ободрявам. Разбери, Хорис — ти не можеш да понесеш липсата на публика. Искаш някой да се възхищава на остроумието ти, да хвали плановете ти — Бигар беше глас от мрака. — Какъв е смисълът от един добре замислен план, ако няма кой да оцени същинското му великолепие? Колко е безлична една победа, когато няма кой да приветства майсторския начин, по който тя е постигната! — Птицата прочисти гърлото си. — Разбира се, ти се нуждаеш от мен, за да ти помогна и при осъществяването на твоя нов план. Между другото, какъв е той?

Хорис намери ключа за осветлението и го натисна. За миг той бе заслепен.

— Планът е да се измъкна колкото се може по-надалеч от теб.

Мазето се простираше сред гора от дървени стълбове, които поддържаха пода на старото имение и хвърляха тъмните си стълбовидни сенки през сноповете от жълта светлина. Хорис тръгна напред с решителна крачка, дочувайки ударите по стоманената плоча отгоре. Е, да видим как ще се справят с това, презрително изрече той. Започна да си проправя път между дървените подпори към един коридор, който отново потъваше в мрак. Второ щракване върху ключа за осветлението откри редица прегради над главата му и като се наведе, за да избегне ниския таван, той тръгна надолу в прохода.

Бигар отново мина край него като бърза тъмна сянка.

— Ние сме създадени един за друг, Хорис. От един дол дренки сме, във всички положения. Хайде, кажи ми къде отиваме.

— Не.

— Хубаво, щом трябва, бъди тайнствен. Но признаваш, че сме един екип, нали?

— Не.

— Аз и ти, Хорис. От кога сме заедно? Помисли за всичко онова, което сме преживели.

Хорис се замисли, най-вече за себе си. Приведен в рачешка стойка, както си проправяше път, свит в тунела, със сгънати крака, заклещени ръце, с носа, който се провираше през застоялия въздух и прашната тъмнина и ушите, разперени като на слон, той мислеше за пътя, който бе извървял в живота си и който го беше довел до тук. Това беше виещ се път с много дупки и резки завои, станал хлъзгав от дъждове и лапавици, от време на време осветяван от слънцето, което се прокрадваше през малки пролуки.

В живота на Хорис имаше няколко неща, които имаха значение за него, но нито едно от тях не му бе послужило много добре. Беше достатъчно умен, но когато работата тръгнеше към провал, той сякаш оставаше лишен от най-важните знания. Можеше да осмисли нещата, но заключенията му често не успяваха да стигнат докрай. Имаше изключителна памет, но когато се обърнеше към нея за помощ, оказваше се, че никога не си спомня необходимото.

Находчив и ловък, той беше един обикновен фокусник — не просто изпълнител на трикове, който вади зайчета от шапка, а един от малцината на този свят, които правеха истински магии. Причината за това, разбира се, бе, че той не произхождаше от този свят. Все пак се опитваше да не разчита много на това, тъй като неговите възможности бяха някак несигурни, сравнени с възможностите на неговите практикуващи колеги.

Като цяло, Хорис беше опортюнист. За да бъде опортюнист, човек трябва да оценява значението на възможностите, които му се предлагаха, а Хорис знаеше за възможностите повече, отколкото за всичко останало. Той вечно мислеше как може да използва нещата в своя полза. Беше убеден, че богатствата на света — на който и да е свят — са създадени единствено за негова облага. Времето и пространството бяха отвъд вниманието му — в крайна сметка всичко принадлежеше на него. Мнението му за самия себе си бе изключително високо. Той, по-добър от всички, разбираше изкуството да използваш другите. Той сам можеше да изследва слабостите, характерни за всички живи същества и да определи как те могат да бъдат подкопани. Беше сигурен, че прозорливостта му достигаше до далновидност и той приемаше като свое призвание подобряването на собствената му съдбата за сметка на почти всички останали. Притежаваше нестихваща страст да използва хората и обстоятелствата за постигане на целите си. Хорис изобщо не го беше грижа за нещастието на другите, за общоприетия морал, за благородните цели, околната среда, бездомните кучета и котки или малки деца. Всички тези грижи бяха за по-низшите същества. Интересуваше се единствено от себе си, от собствените си удобства, от изопачаването на нещата, когато това бе изгодно, както и от планове, които подхранваха непресъхващата му вяра, че всички останали форми на живот са невъобразимо глупави и уязвими.