Л. Смит: Силата

„Сами сме“ помисли си Каси. Диана обаче беше до нея. Виждаше и високия силует на Адам под светлината на фаровете на паркираните коли на членовете на сборището. Тяхната близост беше достатъчна на Каси, за да усети прилив на сили.

— Утре трябва да поговорим — рече тя. — Имам да ви казвам много неща. И те засягат всички. Баба ми ги каза точно преди… преди да умре.

— Може да се срещнем по обяд на плажа… — започна Диана, но дрезгавият тембър на Фей я прекъсна.

— Не, не можем. Сега аз решавам къде ще се срещаме. Забрави ли?

Фей беше отметнала гордо глава назад, диадемата със сребърния полумесец блестеше върху черната й коса. Диана отвори уста, после я затвори.

— Добре — съгласи се Адам непривично спокоен, после излезе от светлината на фаровете и застана до Фей. — Ти си водачът, така че казвай. Къде ще се срещнем?

Фей присви очи.

— В старата сграда по химия, но…

— Добре. — Адам не я изчака да довърши и й обърна гръб. — Ще ви закарам — каза той на Диана и Каси.

Фей изглеждаше бясна, но тримата вече се отдалечаваха.

— Между другото, Диана… Честит рожден ден — извика тя жлъчно след тях.

Диана не отговори.

— Джасинт! Вътре ли си? Джасинт! — Каси примигна на силната светлина. И преди беше влизала в тази стая. Приличаше на кухнята на баба й… но беше някак различна. Стените на кухнята бяха неравни и мръсни, а тези изглеждаха гладки и чисти. Огнището на баба й беше силно опушено с годините, а това изглеждаше почти ново и имаше малко по-различна форма. Металната кука, на която закачаха котлите, блестеше.

Беше стаята от съня й. Онзи, който сънува последния път, когато спа в къщата на Диана. Седеше в абсолютно същия нисък стол. Този сън обаче явно продължаваше от там, докъдето беше стигнал предишният.

— Джасинт, да не спиш с отворени очи? Кейт е тук! Очакване и възбуда изпълниха Каси. Кейт. Коя беше Кейт? Без дори да знае защо, тя се изправи и осъзна, че е облечена с рокля, дълга до върховете на чистите й брокатени обувки. Книгата на сенките с червената кожена подвързия падна от скута й на земята.

Обърна се по посока на гласа, към мястото, където трябваше да е задната врата на къщата на баба й. Там обаче очевидно беше главният вход, от който струеше светлина и се очертаваха два силуета. Единият беше висок и приличаше на изображенията на пуританските жени от гравюрите в историческите книги. Другият беше по-дребен, с лъскава коса.

Каси не можеше да види лицата им, но дребната фигура протегна нетърпеливо ръце към нея. Каси посегна да ги хване, пристъпи и… сънят се смени. Беше тъмно и се чу измъченият вик на разцепващо се дърво. Солени пръски опариха лицето й и очите й напразно се напрегнаха да видят в тъмнината.

Корабът потъваше. Загубено. Всичко бе загубено. И инструментите на посветените бяха загубени… засега.

Само засега обаче. Яростна решителност изпълни Каси и я задави гняв. Когато ледената вода заля краката й, сънят започна да избледнява. Опита се да го задържи, но той се стопи и промени; тъмната бурна нощ отстъпи място на тъмната тиха стая на Диана.

Беше будна.

Изпита нелогично облекчение, че е жива.

Не беше много тъмно. Утрото прозираше през завесите и беше оцветило стаята в сиво. Диана спеше спокойно до нея. Как беше възможно да е толкова спокойна след всичко, което се беше случило тази вечер? След тайната, която беше научила за най-добрата си приятелка и гаджето си? След като загуби мястото си на водач на сборището? Как въобще можеше да спи? Тъмните мигли на Диана обаче не помръдваха и на лицето й нямаше и следа от огорчение.

„Толкова е добра. Аз не бих могла да съм толкова добра“ , помисли си Каси. „Не и цял живот да опитвам.“ Самата близост на Диана я караше да се чувства по-добре.

Каси знаеше, че повече няма да може да заспи. Облегна се на дъската на леглото и се замисли.

Господи, беше доволна, че се разбраха с Диана. И с Адам… Каси се страхуваше дори да мисли за Адам, притесняваше се от болката, която щеше да изпита. Макар и наистина да я заболя, когато си го представи, не беше непоносимо и отровата на ревността и гнева се беше стопила. Искрено искаше той и Диана да бъдат щастливи. Беше различен човек, не онази Каси, която кипеше от безсилие, че не може да го има през последните шест седмици.

Беше извършила много странни неща. Толкова много, че вече не знаеше коя е. „Не мога да повярвам“ , помисли си тя. „Крадох тикви с Крис и Дъг в Салем. Прогоних кучето, което нападна Крис. Аз не съм такава. Играх на «Доставчика на пици» с Фей. Позволих на Дебора да ме качи на щурия си мотор… Е, последното не беше чак толкова лошо.“