Л. Смит - Силата

„Кристалите ми напомнят за плажа — чу тя веселия глас на Мелани в главата си. — Кристалът е вкаменена вода и пясък…“

Заедно с думите, в главата й се появи един образ. Каси видя собствената си ръка първия ден, когато беше отишла на плажа в Кейп Код.

— Сведи поглед — беше изсъскала Порша, когато Адам приближи към тях и Каси беше навела засрамено глава и се беше втренчила в заровените си в пясъка пръсти. Там проблясваха малки точици гранати, зелени, златни, кафяви и черни кристали. Плаж. Плаж.

— Заедно с мен! — извика Каси. — Всички мислете заедно с мен… Дайте ми силата си! Сега!

Тя си представи ясно дългия плаж, простиращ се по дължината на „Кроухейвън Роуд“. Почти два километра кристал върху кристал. Изпрати мисълта си към него, събирайки силата на сборището зад нея. После се съсредоточи и погледна Черния Джон и кристалния череп с хилещите се зъби и празните очни кухини. Тогава изтласка мисълта със съзнанието си.

Усети как силата се изля от нея, подобно на вълна топлина, на слънчево изригване, събрало енергията на целия кръг. Вълната се спусна към плажа и оттам се втурна към Черния Джон, фокусирана и многократно увеличена чрез събраната сила на земята и водата. И този път черепът избухна и се пръсна в дъжд от кристалчета, подобно на висулката аметист.

Чу се писък, който Каси никога нямаше да забрави. После подът на къщата на номер тринайсет изчезна под краката й.

— Добре ли си? — обърна се Каси към Сюзан, върху която беше паднала. — Всички добре ли са?

Членовете на кръга лежаха пръснати върху празното място, сякаш някаква великанска ръка ги беше пуснала. Всички обаче се движеха.

— Май ръката ми е счупена — отвърна Дебора, доста спокойно. Лоръл допълзя до нея да я прегледа.

Каси се огледа. Къщата я нямаше. Теренът на номер тринайсет беше отново празен. Светлината се променяше.

— Вижте! — обади се Мелани. Лицето й беше вдигнато към небето. Този път гласът й изразяваше радост и благоговение.

Сребърният диск на луната излизаше от сянката; засега беше тънък полумесец, но растеше все повече и повече. Кървавочервеният цвят го нямаше.

— Успяхме! — възкликна Дъг. Косата му беше по-рошава от когато и да било. Той се ухили. — Хей! Успяхме!

— Каси успя — поправи го Ник.

— Наистина ли изчезна? — попита рязко Сюзан. — Този път завинаги?

Каси се огледа, но не усети нищо, освен свежия въздух и непрестанно движещото се море. Земята беше тиха. Нямаше друга светлина, само луната и звездите.

— Мисля, че да — прошепна тя. — Мисля, че победихме. — После се обърна бързо към Адам. — Какво казват за урагана?

Той се бореше с радиото на колана си.

— Дано не е счупено — рече той, сложи слушалките и се заслуша.

Куцайки и пълзейки, всички се събраха около него и зачакаха.

Адам продължи да слуша, поклати глава и смени каналите. Лицето му беше напрегнато. Каси видя застаналата до нея Диана и протегна ръка към нея. Седнаха заедно с преплетени ръце. После изведнъж Адам изправи гръб.

— Ураганни ветрове при Кейп Код… бурята се движи на североизток… Североизток! Обърнал се е! Отива в открито море!

Братята Хендерсън се развикаха, но Мелани им каза да млъкнат. Адам продължи да говори.

— Високи приливни вълни… наводнение… Всичко обаче е наред, никой не е пострадал. Разрушени къщи, това е. Успяхме! Наистина успяхме!

— Каси успя… — започна отново Ник, но Адам скочи, грабна Каси и я завъртя във въздуха. Каси изпищя и продължи да пищи, докато не спря да я върти. Не беше виждала Адам толкова щастлив, откакто… Всъщност не можеше да си спомни някога изобщо Адам да е бил толкова щастлив. Освен може би на Кейп Код, когато й беше отправил предизвикателната усмивка. Беше забравила, през всички тези месеци, че Адам не беше мрачен човек.

„Като Хърн“ помисли си тя, когато я пусна бездиханна и поруменяла. Рогатият бог на гората беше бог на радостните чествания. Сега Крис и Дъг се опитваха да танцуват с нея, и двамата заедно. Адам правеше валсови стъпки с Диана. Каси се свлече смеейки се, и точно тогава нещо голямо и рунтаво я бутна и я събори.

— Радж! — извика Адам. — Казах ти да стоиш вкъщи!

— И той е послушен като вас — въздъхна Каси и прегърна немската овчарка, мокрият му език ближеше лицето й. — Но пък се радвам, че дойдохте. Нямам предвид кучето — поясни тя и ги огледа.

— Не можехме просто да те оставим там — обади се Шон.

Дъг се подсмихна, но плясна дребното момче по гърба.