Л. Смит - Силата

Тя беше видимо по-малка, полумесецът вече беше много тънък. Сянката не беше черна или сива, а тъмнокафеникава.

— Десет минути до пълното затъмнение — каза Мелани.

— След около половин час ураганът ще достигне сушата — обади се Адам.

Нов вятър се изви около тях. Краката на Каси в тънките бели обувки, които Диана й беше донесла, бяха мокри.

Стояха объркани. Каси се заслуша в звука от разбиващите се в основата на скалата вълни. Сетивата й бяха нащрек и търсеха, но нищо не се случваше. Минутите се влачеха и нервите й се опънаха до скъсване.

— Вижте! — прошепна Диана.

Каси вдигна отново поглед към луната.

Тъмнокафява сянка поглъщаше последната тънка нишка светлина. Каси видя как я скри, сякаш примигна пламък на свещ. После ахна.

Не искаше да го прави и се засрами, но и всички останали бяха направили същото. Защото луната не беше просто затъмнена, не беше като при новолуние, дори не беше кафеникава. Когато сянката я скри, тя стана червена, наситено и зловещо червена като засъхнала кръв. Беше високо в небето и се виждаше идеално, светеше подобно на въглен с неестествена светлина.

После някой се задави, а Шон изписка.

Каси се обърна бързо и успя да види какво се случва. На празното място пред тях се появи нещо. Оформи се правоъгълна сграда и докато Каси гледаше, тя ставаше все по-солидна и солидна. Виждаше се стръмен заострен покрив, дървени стени, малки несиметрично поставени прозорци. Врата, изработена от масивни дъски. Приличаше на старото крило на къщата на баба й, оригинална постройка от 1693 година.

Излъчваше слаба светлина, като кървавочервената луна.

— Истинска ли е? — прошепна Дебора.

Каси трябваше да изчака малко, за да си поеме въздух и да отговори.

— Вече е истинска — отвърна тя. — Точно сега, за няколко минути, ще бъде истинска.

— Това е ужасно — промълви Лоръл.

Каси знаеше какво чувства момичето, какво изпитва цялото сборище. Къщата беше зла, като черепа. Изглеждаше изкривена, изопачена, като излязла от кошмар. И вдъхваше у всички тях инстинктивен ужас. Каси чу тежкото дишане на Крис и Дъг.

— Не я доближавайте — предупреди ги Ник. — Стойте тук, той ще излезе.

— Спокойно — увери го Дебора. — Никой няма да посмее.

Каси обаче не беше уверена.

Вътрешният глас, притихнал преди минути, сега отчетливо й нареждаше какво трябва да направи. Не й обясни обаче как да събере кураж за това.

Погледна зад себе си към другите. Клубът. Кръгът. Приятелите й.

Още от посвещаването си Каси беше щастлива, че е част от тях. Беше разчитала на различни хора по различно време — беше плакала на рамото на Диана, беше намирала утеха у Ник и Адам, когато имаше нужда. Сега обаче трябваше да направи нещо и нито Ник, нито Адам, можеха да й помогнат. Дори и Диана не можеше да дойде с нея.

— Трябва да отида сама — заяви тя.

Осъзна, че е изрекла думите на глас, едва когато забеляза как всички обърнаха поглед към нея. После започнаха да протестират.

— Стига глупости, Каси. Това е негова територия, не можеш да влезеш там — рече Дебора.

— Всичко може да се случи. Нека той да излезе — предложи Ник.

— Прекалено е опасно. Няма да те пуснем сама — отсече Адам.

Каси го погледна укорително — именно той беше казал, че да бъде водач на сборището едва ли щеше да е добро за нея. И се беше оказал прав, така че поне той трябваше да разбере. Разбира се, беше опасно. Трябваше обаче да го направи. Черния Джон… Джон Блейк… Джак Брансуик… както и да го наречеше, той я беше призовал тук и чакаше тя да влезе вътре. И Каси трябваше да го направи.

— Ако не сте искали да ме слушате, не трябваше да ме избирате за водач — каза тя. — Уверявам ви, той така иска. Няма да излезе. Настоява аз да вляза.

— Не е нужно да го правиш — примоли се Крис.

От всички само Диана мълчеше. Тя стоеше с разтреперани устни и сълзи на очите. Точно към нея се обърна Каси.

— Напротив, нужно е — рече тя.

И Диана, която разбираше какво е да си лидер, кимна.

Каси се обърна, преди да види Диана да плаче.

— Вие стойте тук — обърна се тя към всички. — Докато изляза. Всичко ще бъде наред. Имам инструментите на посветените, забравихте ли? — После тръгна към къщата. Пироните в тежката дървена врата бяха забити така, че да оформят спирали и диаманти. Те сякаш излъчваха по-силна червена светлина от дървото. Вратата се отвори пред нея и тя влезе вътре. Всичко тук беше леко замъглено, приличаше на червена холограма, но изглеждаше достатъчно реално. Кухнята беше почти като кухнята на баба й. Беше празна. Съседната стая също. Тясно, виещо се стълбище започваше от другия ъгъл на стаята.