Л. Смит - Силата

— Ето едно заклинание: „Как да прокудим страха и отрицателните емоции“ — започна да чете Диана от книгата си. — „Слънце през деня, луна през нощта, нека всички тъмни мисли напуснат те сега.“ Добро е.

Продължиха да четат. „Талисман за лек на болно дете“, „Амулет за сила“, „Три заклинания за обвързване на любим“, „Как да извикаме буря“… „Точно това няма да ни потрябва“ , помисли си мрачно Каси. Прочете отново информацията за кристалите — колкото по-голям беше кристалът, толкова повече енергия съхраняваше и фокусираше. Прочете на глас заклинанието „Как да отклоним злото“, макар и да не го разбираше.

— „Призовете онази сила, която е само ваша, извикайте стихиите или онези страни на естествения свят, които са най-близко до сърцето ви. Тези сили ще поставят вас над всичкото зло: сили на слънцето и луната, на звездите и всичко, което принадлежи на земята.“ Прочете го още веднъж, объркано.

— Все още не разбирам.

— Според мен значи, че можем да призовем природата и всички добри неща срещу злото — обясни Мелани.

— Да, но как ще ги призовем? — попита Каси. — И какво ще се случи като го направим?

Мелани не знаеше.

Вече беше почти тъмно. Сивата светлина от прозорците ставаше по-слаба и по-слаба и накрая изчезна. Вятърът удряше капаците и стъклата дрънчаха. Дъждът продължи да се излива в тъмнината.

— Какво ще направи според вас? — попита Сюзан.

— Нещо неприятно — отвърна Лоръл.

Каси изпита гордост. Бяха уплашени — познаваше ги достатъчно добре, за да забележи страха зад безспирното крачене на Дебора и неподвижната стойка на Мелани. Никой обаче не избяга и никой не се отметна. Дъг пускаше нескопосани шеги, а Крис правеше самолетчета от хартия. Ник стоеше напрегнато и мълчаливо, Адам слушаше в слушалките на Дъг новините по радиото.

В шест часа бурята спря.

Ушите на Каси, свикнали с трополенето на дъжда и блъскането, удрянето и свистенето на вятъра, изведнъж се почувства странно празна. Огледа се и видя, че и другите са застанали нащрек.

— Не е възможно да е свършило — обади се Сюзан. — Да не сме изпуснали всичко?

— Още е в океана — заяви Адам. — Мислят, че ще удари сушата след около час. Това е просто затишие пред буря.

— Каси? — обърна се към нея Диана.

— Според мен сега ще започне да действа — отвърна Каси възможно най-спокойно. После всички мускули в тялото й се стегнаха.

Касандра.

Тя чу гласа му в главата си. Огледа се и видя, че и те са го чули.

Доведи сборището си в края на „Кроухейвън Роуд“. На номер тринайсет, Касандра. Чакам те.

Пръстите на Каси стиснаха някаква дреха от сухото пране до нея. Опита се да се съсредоточи върху силата на инструментите, върху топлината, която излъчваха на местата, където докосваха кожата й. После изтласка мисълта със съзнанието си, оформяйки я в думи.

„Идваме. Поздрави Фей.“

Изпусна въздуха си. Дъг й се ухили.

— Много добре — каза той.

Беше празно перчене и всички го знаеха, но Каси се почувства по-добре. Незабелязано изтри потните си длани в прането и се изправи.

— Да вървим — рече тя.

Диана беше права — не й беше студено със символите на водач на сборището и бялата рокля. Навън небето беше ясно и земята беше притихнала, чуваше се само шумът на вълните. „Да, затишие пред буря“ помисли си Каси. Някак напрегнатото спокойствие заплашваше да избухне в хаос всеки момент.

Мелани каза:

— Вижте луната.

Стомахът на Каси се сви.

Приличаше на полумесец — сребърен диск, отхапан от едната страна. Каси обаче усети нещо нередно. Не беше полумесец, а пълнолуние и нещо закриваше, затъмняваше диска. Каси гледаше как мракът завладява един светъл свят.

Стори й се, че забеляза как сянката се премести и покри още по-голяма част от бяла повърхност.

— Хайде — отсече тя.

Тръгнаха нагоре по мократа улица, към носа. Минаха край къщата на Сюзан и гръцките колони — сиви грамади на лунната светлина. Минаха покрай тъмната къща на Шон. Водата се стичаше от двете страни на пътя в малки реки. Минаха покрай къщата на Каси.

Стигнаха празното място на номер тринайсет.

Изглеждаше по абсолютно същия начин, както когато празнуваха Хелоуин — тогава бяха запалили огън и бяха призовали духа на Черния Джон. Мястото беше празно. Изоставено. Голо. Тук нямаше никого.

— Това някакъв номер ли е? — попита рязко Ник. Каси поклати несигурно глава. Тихият глас в главата и мълчеше. Погледна на изток към луната и отново изпита шок.