Л. Смит - Силата

Едната беше висока и слаба, другата — ниска и закръглена, а третата — дребна и крехка като кукла. И трите бяха с дълги коси: на високата беше черна и гъста, по-дълга от косата на Диана; на закръглената беше сребристосива и заплетена и се виеше под раменете й; на дребната беше тънка и бяла и приличаше на морска пяна. И трите бяха голи.

Очите на Каси щяха да изскочат.

— Лельо Констанс!? — заекна тя към жената с дългата, черна коса.

— Ти кого очакваше да видиш? — сопна се лелята на Мелани и събра внимателно изскубаните си вежди. — Лейди Годайва? Върви си, дете, заети сме.

— Не бъди груба с нея — намеси се пълната жена, която сега Каси осъзна, че е бабата на Адам. Тя й се усмихна непринудено.

— Опитваме се да помогнем на майка ти, скъпа — добави дребната фигура, която се оказа бабата на Лоръл. — За ритуала трябва да сме голи. Затова сме така. Констанс се колебаеше, но ние я убедихме.

— Трябва да побързаме — намеси се пралеля Констанс и размаха дървената чаша, която държеше. Баба Куинси стискаше букет билки, а бабата на Адам — сребърен звънец. Каси погледна леглото, където майка й лежеше все така неподвижно. На странната светлина в стаята спящото й лице изглеждаше различно, както и лицата на стариците бяха различни.

— Насам идва ураган — каза Каси. — Затова съм тук. Дойдох да ви предупредя.

Жените се спогледаха.

— Ако е истина, нищо не можем да направим — въздъхна бабата на Адам.

— Но…

— Не можем да местим майка ти, скъпа — заяви твърдо баба Куинси. — Вие си гледайте вашата работа, а ние ще се опитаме да я защитим.

— Ще се изправим срещу Черния Джон — заяви Каси. Краткото изречение сякаш увисна във въздуха и трите старици пак се спогледаха.

Пралеля Констанс отвори уста и се намръщи, но баба Куинси я прекъсна:

— Няма кой друг, Констанс. Трябва да го направят.

— Тогава бъдете внимателни. Кажи на Мелани… Кажи на всички да внимават — каза леля Констанс.

— Трябва да бъдете заедно. Докато сте заедно, имате шанс — добави бабата на Адам.

И това беше. Жените се обърнаха към леглото. Каси постоя още малко, загледана в свещите — бяха толкова бели, а пламъците им дори още по-бели, някак златистобели, като косата на Диана — дори в безбройните призрачни сенки, които хвърляха по тавана и стените. После си тръгна. Докато тихо затваряше вратата, всички пламъци затанцуваха лудешки и тя хвърли последен поглед към трите жени в стаята — бяха вдигнали ръце и бяха започнали някакъв танц. Сребърното звънче се обаждаше тихо.

Досега не беше обърнала внимание на вятъра, но сега го забеляза. Навън сякаш беше по-студено и по-шумно, а меката светлина през прозорците беше сива и мразовита. На Каси й се прииска да се върне в златистата стая и да се скрие там, но знаеше, че не може.

Докато вървеше обратно към къщата на Адам на номер девет, вятърът я блъскаше в гърба.

Тя беше последна. Сборището се беше събрало в дневната на Адам, около Шон, който седеше в кръг от кварцови кристали. Лицето на Шон беше яркорозово и изтъркано, косата му беше мокра и рошава, а дрехите му бяха прекалено големи. „Може би са на Адам“, предположи Каси. На врата му висеше платнената торбичка с билки, която Диана беше приготвила. Изглеждаше объркан и ужасен, но очевидно не се опитваше да се измъкне.

— Там ли бяха? Намери ли ги? — обърна се Диана към Каси.

Каси кимна. Не им разказа какво точно беше видяла. Не знаеше как биха се почувствали Мелани, Адам и Лоръл, ако разберяха, че бабите им са танцували голи в стаята на болен човек. Можеше да си помислят, че има нещо нередно и да не разберат правилно историята за златната светлина.

— Казаха, че ще останат, където са — отвърна Каси. — Баба Куинси заяви, че не могат да местят майка ми и че се опитват да й помогнат. Казаха да внимаваме, а бабата на Адам ни посъветва да се държим един за друг.

— Добър съвет — съгласи се Адам и погледна Шон. — Точно за това говорехме в момента. Ще се държим ли един за друг или не?

— Опитахме се да го разпитаме за убийствата — обясни тихо Лоръл на Каси, — но не помни нищо… Изобщо няма представа за какво говорим. Трябваше да го убеждаваме, че не си правим шега. Вече ни вярва, но е уплашен до смърт.

— Имаш избор, Шон — обърна се към него Адам. — Можеш да останеш с нас или да прекараш живота си заключен в мазето, където няма да създаваш неприятности.

— Или — вмъкна тихо Диана — можеш да отидеш при него, при Черния Джон. Това е негово право — добави бързо тя, когато другите започнаха да протестират. — Решението зависи от него.