Л. Смит - Силата

— Прекалено е късно — рече кратко Дебора. — Той вече е тръгнал, забравихте ли? Видях го преди десет минути.

— И не всички ще са в опасност, а всички ще са мъртви — заяви Мелани. — Ураганът предния път само е закачил Ню Салем, но този може да го унищожи.

Каси погледна Адам.

— Колко бързо се движи?

— Не знам. Може да се движи с 80 или със 120 км/ч. Ако не смени посоката си при нос Хатерас, ще предупредят за опасност… Тогава обаче ще бъде прекалено късно, особено ако мостът е блокиран. Ще е при нас за седем-осем часа. Горе-долу.

— Когато настъпва затъмнението? — попита Каси.

— Може би. Или малко по-късно.

— Преди да удари тук, ще мине през Кейп Код и Бостън — прошепна Диана. — Ще убие много хора. — Изглеждаше слисана и зашеметена.

— Можем да направим само едно нещо — каза Каси. — Трябва да го спрем, преди да е достигнал сушата. Трябва да го накараме да се разпръсне или да се насочи към открити води или нещо такова. Може да се опитаме да го принудим той да го направи. Най-вече трябва да предупредим хората… да им кажем да се подготвят за урагана, както се прави по принцип…

— Трябва да се евакуират — рече сухо Адам, — което няма да е възможно и с лодки. Чуйте вятъра. — Той млъкна и Каси долови не само на вятъра, а и някакво трополене по закованите прозорци. Дъжд.

— Ако не могат да се махнат, да се окопаят — предложи Крис. — Готови ли сте за купон?

— Не е смешно — сряза го Ник.

Каси добави:

— Добре тогава… Кажете на всички. Всеки да направи каквото може. По-добре да се връщаме на „Кроухейвън Роуд“…

— С Шон — прекъсна я Адам. — Ще го взема и ще се срещнем у дома. Хайде, приятели.

Всички оставиха неизядения си обяд — с изключение на Сюзан, която сграбчи своя и побягна след другите — и се отправиха към сградата на училището.

— Така че трябва да тръгвате — обясняваше Каси, докато се опитваше да си поеме въздух. Говореше не само на Сали, а на всички в столовата. — Забравете училището, забравете всичко. Вървете. Махнете се от острова, ако можете. Ако ли пък не… направете каквото можете, за да се защитите. — Тя направи пауза. — Разберете, това е истина. Сали, кажи им.

Червенокосото момиче се взираше недоверчиво в Каси. То седеше на ръба на стола си, сякаш всеки момент беше готово да скочи и да избяга от това изчадие. После обаче, след един дълъг момент, тя кимна веднъж по-скоро на себе си, отколкото на другите. Пое си дълбоко въздух и се изправи.

— Добре, чухте я какво каза — прокънтя ясният й пронизителен глас. — Ще ни удари ураган. Всеки да каже, на когото може и той да предаде на други. Хайде, размърдайте се.

Едно момче стана.

— Снощи по телевизията казаха, че бурята изобщо няма да ни доближи. Тя откъде знае…

— Тя е вещица, нали? — изкрещя Сали дрезгаво. — Нима искаш да кажеш, че вещиците не знаят какво говорят? Те познават природата много по-добре, от когото и да е. Хайде!

— Сали, да не си се побъркала? — долетя тих ядосан глас от вратата на задната стаичка. Порша стоеше пред група ученици със значки. Лицето й беше побеляло от гняв. — Ти си дежурна…

— Вече не. Казах, размърдайте се!

— Това е против правилата! Ще кажа на господин Брансуик…

— Добре, сладурче — отвърна й високо Сали. — Ако успееш да го намериш! За последен път ви казвам, хора, действайте! Кого ще слушате? Нея или мен?

Дежурните зад Порша се поколебаха за момент, после всички заедно се подчиниха на Сали. Порша залитна, когато минаваха покрай нея. Оставиха я сама в стаичката. За последно Каси я видя застанала като вкаменена, бясна и напълно сама.

Сали започна да крещи инструкции на служителите в столовата и Каси си тръгна. Когато обаче стигна до вратата, двете се спряха за миг и се спогледаха от двете страни на помещението.

— Ще се справите ли? — попита Сали. Каси разбра, че пита за всички. За целия кръг.

— Да.

— Хубаво. Късмет.

— И на теб. Довиждане, Сали.

„Тази размяна на любезности не беше кой знае колко оригинална“ , помисли си Каси, докато бягаше към паркинга да се срещне с Диана. Обаче бяха сключили примирие. Вещица и външен. Беше повече от примирие.

„А сега — продължи да разсъждава тя — трябва да забравя за тях… за всички външни. Сали ще се погрижи за своите хора, аз трябва да се погрижа за моите.“

Вече валеше проливен дъжд и ставаше все по-зле, когато с Диана завиха по „Кроухейвън Роуд“. Вятърът залюля колата на Диана, когато спираха на алеята пред къщата на Адам. Зад тях спря джипът на Адам.