Л. Смит - Силата

Този път обаче атмосферата беше различна. Червените свещи бяха махнати от тоалетката и на тяхно място имаше купища листове. Върху леглото до безжичния телефон стоеше пейджър. Работен тефтер лежеше пред огледалото, а пръснатите наоколо дрехи бяха внимателно подбрани за ролята на секретарка, която Фей играеше напоследък.

Стаята беше наситена с напрежение. Начин на живот, тип А. Приличаше повече на Порша, отколкото на Фей.

— Предполагам познаваш Порша Бейнбридж. Тя и Сали ме отвлякоха преди два дни — започна Каси.

Фей й хвърли развеселен поглед от огледалото.

— Сигурна съм, че е било достатъчно само да отвориш малката си красива уста и да извикаш. И татко щеше на мига да ти се притече на помощ.

Каси се опита да скрие отвращението си.

— Не искам неговата помощ — преглътна тя.

Фей сви рамене.

— Може би по-късно.

— Не, Фей. Няма да има по-късно. Не искам да го виждам повече. Ако знаеш, че съм била отвлечена, значи знаеш и какво търсеха. Намерихме инструментите на посветените. — Каси наблюдаваше отражението на Фей в огледалото, но сега тя се завъртя и я погледна в очите. — Те ти принадлежат — изрече отчетливо тя. — Ти си водач на сборището. Сборището обаче ще се бие с… Черния Джон.

— Дори не можеш да изречеш името му. Не е толкова трудно. Тате, татко, татенце. Наричай го както искаш, той едва ли ще има нещо против…

— Не ме слушаш, Фей! — почти извика Каси. — Държиш се направо нелепо…

— О, тя знае сложни думи!

— … а нещата са сериозни! Убийствено сериозни. Той убива хора. Само това може да прави, Фей, да мрази и да убива. Сигурна съм. Усещам го. Теб само те баламосва.

Фей присви златисти очи. Вече не изглеждаше толкова весела.

— Познавам те от достатъчно време, Фей. Много пъти искрено те мразех. Никога обаче не съм си представяла, че ще се превърнеш в нечия стенографка. Помниш ли, веднъж ме попита дали искам на гроба ми да пише: „Тук лежи Каси. Тя беше… добра“? Е, ти искаш ли на твоя да е гравирано: „Тук лежи Фей. Тя беше чудесна секретарка“?

Една от ръцете на Фей — ноктите й все още бяха дълги, но напоследък лакът й беше розов, а не аленочервен — стискаше силно тоалетката. Челюстта й беше стегната и тя гледаше втренчено златистите си очи в огледалото.

Пулсът на Каси се ускори.

— Преди, като те погледнех, виждах лъв. Черно-златист лъв. Сега виждам… — тя сведе поглед към краката си — … котенце. Мацето на някакъв богаташ.

Зачака напрегнато. Може би… може би… връзката, която беше възникнала помежду им по време на церемонията със свещите, щеше да бъде достатъчно силна. Може би Фей беше достатъчно горда, достатъчно независима…

Очите на Фей срещнаха нейните в огледалото. После поклати глава. Лицето й беше безизразно, устните — стиснати.

— Знаеш къде е изходът — каза тя.

Котетата се заплетоха в краката на Каси, когато се обърна да си ходи, и тя усети острите им като бръсначи нокти.

„Не“ заповяда им тя със съзнанието си и усети как котетата замръзнаха и дръпнаха назад уши. Вдигна ги и ги хвърли на леглото на Фей.

После си тръгна.

— Да й дадем време до девети — предложи Диана. — Може да промени мнението си.

— Може — отвърна Каси, но в гласа й нямаше много надежда.

— Да изчакаме и Шон до девети — каза Адам.

Следващите седем дни в училище минаха без неприятности. Проблеми имаха само помежду си.

В гимназия „Ню Салем“ членовете на клуба си говореха, само за да се скарат един с друг. Така и не отпразнуваха рождените дни на Лоръл на първи и на Шон на трети декември. Според отчаяната Диана, с нито един от двамата не можело да се говори и организирането на тържество било невъзможно. Каси виждаше как ги гледат, чуваше слуховете и знаеше, че бяха успели. Опита се да се държи, доколкото е възможно, като старата Каси — срамежлива, мълчалива, плашлива или притеснена. Ролята й беше чужда, беше като стара кожа и нямаше търпение да се отърве от нея. За момента обаче, бяха заблудили Шон. Успяха дори да хвърлят прах в очите на Фей.

— Чух, че с Ник сте скъсали — обърна се Фей към нея един ден в коридора. Златистите й очи бяха топли и доволни.

Каси се изчерви и отмести поглед.

— И като гледам, клубът никак не го бива без мен — продължи Фей, буквално мъркайки от удоволствие.

Каси се сви.

— Може да дойда някой път… За следващото честване на пълнолунието например. Ако изобщо ще правите нещо.

Каси вдигна рамене.

Фей излъчваше самодоволство.