Л. Смит - Силата

Ник вече беше до Адам. Лицето му беше безизразно и напълно спокойно, като на стария Ник.

— Недей, приятел, май му беше достатъчно — рече той и хвана Адам за ръката.

Джордан свали едната си ръка от носа си и Каси забеляза кръвта.

— Тя е лъжкиня. Ще се убедите — изскимтя той, местейки поглед между Каси и Адам.

За миг Каси си помисли, че Адам ще го удари отново. Той обаче се обърна, сякаш забравил за съществуването на Джордан. Изглежда не забелязваше и Ник. Хвана ръката на Каси, онази, която Джордан заплю, обърна я с дланта нагоре и я целуна.

Каси си помисли, че някой бързо трябва да се намеси.

— Трябва да ги вържем — предложи Мелани. Спокойният й замислен глас прокънтя на поляната. — Или поне трима от тях. Да оставим един да ги развързва, докато се отдалечим.

— Нека не е много стегнато — обади се Диана. Докато връзваха Джордан, Логан и Сали, тя заби камата с бялата дръжка в земята до Порша. — Можеш да ги освободиш, когато си тръгнем. Не се и опитвай да вървиш след нас — предупреди я тя. Така или иначе Порша едва ли щеше да го направи, очите й бяха широко ококорени.

Диана проследи погледа й до огъня, който все още приличаше повече на запален варел бензин, вместо на лагерен огън, и се обърна към Каси.

— Би ли го отслабила малко? Мисля, че ги стреснахме достатъчно.

Каси, която нямаше нищо общо с разгорелия се огън, измънка нещо нечленоразделно и бързо отиде да провери въжетата на Сали.

Сали я погледна с края на окото си и й каза, без да движи устни:

— Грешах за теб.

Каси се взря в нея изненадано, но не каза нищо и се наведе сякаш да провери въжетата около китките й.

— Може и да си права за Брансуик — призна Сали, все така шепнешком. — Ако е истина, ми е мъчно за теб. Той смята да направи нещо на девети. Тогава има пълнолуние или нещо такова… и смята да действа. Дотогава иска да има инструментите.

— Благодаря — промълви Каси и стисна ръката на Сали зад гърба й.

Изправи се, когато Диана каза: „Да вървим“.

Когато си тръгнаха, Каси незабелязано бутна Адам с лакът.

— Ти ли разпали огъня? — попита тя.

— Какво? О! — Пламъците стихнаха и огънят придоби обичайни размери. — Май да — призна той.

Вървяха през гората. Лоръл и Дебора уверено ги водеха сред тъмните дървета, а Радж подтичваше край тях. Пред цялото време Каси си мислеше за Ник.

Качи се в неговата кола, когато излязоха на пътя. Той шофираше мълчаливо, обгърнал облегалката на седалката й. Другите коли бяха пред тях и фаровете им огряваха безлюдния път, докато се връщаха в Ню Салем.

Каси се опитваше да намери правилните думи. Случваше й се за пръв път и се страхуваше да не сгреши. Страхуваше се да не нарани Ник.

Нямаше друг начин. От мига, в който Адам беше целунал ръката й, тя беше осъзнала някои неща. Независимо дали й харесваше, не можеше да промени нищо.

— Ник… — започна тя и сетне замълча.

— Не е нужно да казваш нищо — отвърна той със стария си дистанциран тон, сякаш искаше да каже, че нищо не може да го нарани. Каси усети болката под повърхността. Той я погледна и добави, този път по-мило: — Бях наясно с всичко още от началото. А и ти не си ми обещавала нищо. Не си виновна.

Според него нямаше нужда да говори повече. Тя обаче трябваше да каже нещо, да му обясни.

— Не е заради Адам — започна внимателно тя. — Не е заради него, защото знам, че е безнадеждно. Вече съм приела истината. Щастлива съм за него и Диана. Просто… — Замълча и поклати безпомощно глава. — Ще прозвучи много глупаво, но не мога да бъда с никого другиго. Никога. Ще трябва да живея… — Опита се да намери правилните думи, но се сети единствено за една фраза от книгите по викториански етикет на баба си. Беше ги прегледала един дъждовен следобед. — Ще трябва да живея в моминско (самотно) блаженство — промърмори тя.

Ник отметна глава и се разсмя. Разсмя се от сърце. Каси го погледна засрамено, но беше доволна, че поне се смееше. Гласът му вече беше почти нормален, когато я погледна с ъгъла на окото си и махна ръка от седалката.

— О, така ли си мислиш? — попита той.

— Ами какво друго да правя?

Ник не отговори, само леко поклати глава и отново се засмя леко.

— Каси, радвам се, че те срещнах — рече той. — Ти си… уникална. Понякога си мисля, че мястото ти е в Средновековието, не тук и сега. И ти, и Диана, и той. И тримата. Но въпреки това се радвам.

Каси се засрами още повече, не разбираше накъде бие.

— А аз се радвам, че срещнах теб — отвърна тя. — Много си мил с мен… Ти си добро момче.