Л. Смит - Силата

На Каси не й се искаше да се сблъска с някоя тристагодишна хлебарка и кимна с благодарност. Пъхна ръка и усети нещо гладко и хладно. Беше толкова тежко, че трябваше да го вдигне с две ръце.

— Кутия за документи — прошепна Диана, когато Каси го постави на пода пред камината. На Каси й заприлича на сандъче със съкровище. Малко сандъче от кожа, с медни панти. — През седемнайсети век са съхранявали важните документи в такива кутии — продължи Диана. — Документите на Черния Джон бяха в подобна. Хайде, Каси, отвори я.

Каси я погледна, после изчака Адам да остави кирката. Лицето му беше оцапано със сажди. Пръстите й трепереха, когато отвори кутията.

Ами ако грешеше? Ами намереха стари хартии, а не инструментите на посветените? Ами ако…

В кутията, сякаш сега изработени и още недокоснати, сякаш скрити едва вчера, лежаха една диадема, една гривна и един жартиер.

— О! — възкликна Диана.

Диадемата, която кръгът използваше, беше сребърна и Каси знаеше това. Онази в кутията също беше сребърна, но изглеждаше някак по-нежна. Беше по-тежка, с повече орнаменти, по-бляскава. И тя, и гривната бяха ръчно изработени. Нищо не беше направено на машина. Всяка резка от надписите върху гривната, всеки сложен детайл на диадемата, говореше за майсторска изработка. Кожата на жартиера беше мека и вместо една сребърна закопчалка, имаше цели седем. Тежеше в ръката на Каси.

Без да каже и дума, Диана протегна ръка и проследи с пръст полумесеца на диадемата.

— Инструментите на посветените — каза тихо Адам. — Толкова ги търсихме, а през цялото време са били под носовете ни.

— Толкова много сила — прошепна Диана. — Изненадана съм, че са си стояли съвсем спокойно тук. Би трябвало да излъчват огромна енергия… — Тя замълча и погледна Каси. — Не каза ли, че ти е трудно да спиш тук?

— Нещо в къщата скърцаше и трополеше цяла нощ — потвърди Каси, но после срещна погледа на Диана. — О! Искаш да кажеш… Мислиш, че…

— Според мен проблемът не е в къщата — обясни кратко Диана. — Толкова силни инструменти могат да предизвикат много странни неща.

Каси затвори очи, отвратена от себе си.

— Как може да съм толкова глупава? Всичко е толкова просто. Трябваше да се досетя…

— Сега всичко изглежда много логично — рече сухо Адам. — Но никой не се сети къде може да са инструментите, дори Черния Джон. Между другото, по-добре да не казваме на Фей.

Двете момичета го погледнаха и Диана кимна бавно.

— Тя е изпяла на Черния Джон за аметиста. Боя се, че си прав. Не можем да й имаме доверие.

— Не трябва да казваме на никого — предложи Каси. — Поне не още. Не и докато не решим какво да правим с тях. Колкото по-малко хора знаят, толкова по-безопасно ще е.

— Така е — съгласи се Адам. Започна да връща тухлите в огнището. — Ако оставим всичко, както си беше, и намерим добро скривалище за кутията преди сутринта, никой няма да се досети, че сме ги намерили.

— Вземи я — каза Каси, върна жартиера в кутията и пъхна кутията в ръцете на Диана. — Другите са у Фей, тези са твои.

— Те са на водача на сборището…

— Водач на сборището е една идиотка — заяви Каси. Твои са, Диана. Аз ги намерих и аз така казвам.

Адам извърна поглед от огнището и тримата се спогледаха на светлината в студената, тиха кухня. Бяха мръсни. Дори по красивите скули на Диана имаше петна от сажди. Каси все още се чувстваше изтощена — беше преживяла един от най-дългите и ужасни дни в живота си. В този миг обаче почувства топлина и близост и болката и умората се стопиха. Бяха свързани. И тримата. Бяха част един от друг. И тази нощ бяха победили. Бяха триумфирали.

„Ако Диана не ни беше простила, какво ли щеше да се случи?“ зачуди се Каси и отправи поглед към огнището.

„Радвам се, че той е твой — наистина“ каза си после тя. Вдигна поглед и забеляза сълзите в очите на Диана. Тя сякаш знаеше какво си мислеше Каси.

— Добре. Ще ги взема… докато стане време да ги използваме — съгласи се Диана.

— Готови сме — рече Адам. Събраха инструментите и излязоха от къщата.

Преди да стигнат до дома на Адам забелязаха тъмен силует край пътя.

— Черния Джон — изстена Каси и замръзна.

— Не е той — каза Адам и спря. — Прекалено е нисък. Според мен е Шон.

Наистина беше Шон. Беше по дънки и с горнище на пижама. Личеше си, че много му се спи.

— Какво става? — попита той. Малките му черни очи шареха под тежките клепачи. — Видях светлина в къщата на Каси и чух кола да излиза на пътя… Взех ви за Черния Джон.