Л. Смит - Силата

Каси зачака отново. Не мислеше, че се надява на нещо, но вероятно беше така — секундите отлитаха, нищо не се случваше и сърцето й се сви от разочарование. „Само някакъв знак! Не искам кой знае какво, нали?“ Знак обаче нямаше. Сякаш за стотен път този ден очите на Каси се напълниха със сълзи.

— Добре, мамо — прошепна тя и се наведе да целуне майка си по бузата.

Тогава забеляза някакъв тънък конец около врата на майка й. Дръпна го и от якичката на нощницата й се показаха три малки златистокафяви камъка.

Каси върна огърлицата обратно на мястото й, изчака още една секунда и си тръгна.

„Ще се справя ли, ако майка ми умре като баба?“ , зачуди се тя, докато затваряше вратата на спалнята. Едва ли. Беше започнала обаче да осъзнава, че има вероятност това да се случи.

На верандата Адам и Диана пиеха чай с жените.

— Кой сложи кристалите на врата на майка ми? И какви са те?

Старите жени се спогледаха. Отговори й пралеля Констанс:

— Аз — рече тя и прочисти гърлото си. — Те са тигрово око. Пазят от лоши сънища… или поне така казваше моята баба.

Каси успя да се усмихне леко.

— Благодаря! — Може би страстта на Мелани към минералите се предаваше в семейството. Реши да не казва на леля Констанс какво може да направи Черния Джон с кристалите, ако реши.

— Лошите сънища са истинска напаст — продължи госпожа Франклин, когато Адам и Диана станаха да си вървят. — Разбира се, хубавите сънища са нещо съвсем различно.

Каси погледна отново бабата на Адам — рошавата й сива коса се беше разпиляла, а тя доволно хрускаше бисквитка след бисквитка. Каси не познаваше друг човек, който да яде толкова много. Може би, с изключение на Сюзан. Госпожа Франклин обаче беше много по-сложна личност, отколкото изглеждаше на пръв поглед.

— Сънища? — повтори Каси.

— Хубавите сънища — измънка бабата на Адам. — За да имаш хубав сън, трябва да си легнеш с лунен камък.

Каси мисли за това по целия път до вкъщи.

С Диана вечеряха тихо, само двете. Бащата на Диана беше още в кантората. Адам отиде да говори с другите от кръга .

— Не мога да им кажа — обясни Каси. — Не и тази вечер. Утре, може би.

— Не е нужно ти да им казваш — отвърна Адам малко рязко. — Преживя достатъчно. Аз ще го направя. Не се тревожи, Каси. Никой няма да те изостави.

Не можеше да не се притеснява. Тя обаче загърби проблема — трябваше да се съсредоточи върху други неща. Беше обещала на майка си.

Лежеше в леглото и четеше Книгата на сенките на баба си. Нейната Книга на сенките . Търсеше нещо за кристали и сънища.

И го намери. „За предизвикване на сънища поставете лунен камък под възглавницата си и цяла нощ ще се радвате на спокойни, приятни сънища, които могат да ви бъдат и полезни.“ Намери и информация за кристалите по принцип. Големите кристали били за предпочитане пред малките. Е, това тя вече го знаеше. Мелани й го беше казвала, а и днес Черния Джон го беше доказал.

Остави книгата и отиде до бюрото на Диана.

Там имаше бяла кадифена торбичка, поръбена с небесносиня коприна. Диана отдавна беше позволила на Каси да я отвори. Каси занесе торбичката до леглото и изсипа съдържанието й върху горния чаршаф. Камъните образуваха цветна дъга на белия фон.

Син дантелен ахат. Каси вдигна триъгълното парче и потри гладката му повърхност в бузата си. Видя бледожълт цитрин — камъкът на Дебора. Ползваше се за усилване на енергията. Имаше мътен оранжев халцедон, който веднъж Сюзан беше използвала, за да стимулира целия футболен отбор. Намери полупрозрачен зелен нефрит — за успокояване на мисълта, и лилав аметист — камъка на Лоръл. Черния Джон беше казал, че това е камък на сърцето. Имаше и много други — топъл светъл кехлибар, тъмнозелен халцедон с червени точици, гранат с цвят на вино, светлозелен оливин, който Диана беше използвала за проследяване на тъмната енергия.

Каси порови с пръсти из искрящото съкровище и накрая намери лунен камък.

Беше прозрачен, със сребристосин блясък. Постави го на нощното шкафче до леглото си.

Диана влезе, току-що изкъпана, и видя Каси да прибира камъните в торбичката.

— Намери ли нещо в Книгата на сенките ? — попита тя.

— Нищо ново — отвърна Каси. Не искаше да обяснява какво прави, дори на Диана. Щеше да й каже после, ако се получеше. — Започвам да си мисля, че баба не е имала предвид нещо конкретно от книгата — добави тя. — Сигурно просто е искала да стана добра вещица, вещица с много знания . Може би е смятала, че ако съм достатъчно умна, ще мога да го победя.