Л. Смит - Силата

Диана легна и загаси лампата. Нямаше луна и прозорецът остана тъмен. Беше толкова спокойно, двете лежаха една до друга, сякаш Каси беше останала просто на гости с преспиване. Спомни си за старите дни, когато с Диана бяха решили да са сестри.

— Трябва да намерим начин да го убием — рече тя.

Гости с преспиване, с мрачна и кръвожадна цел.

Диана замълча за момент и после добави спокойно:

— Поне знаем две неща, които не могат да го убият. Водата и огънят. Първият път, когато корабът е потънал, се е удавил. Вторият път, когато родителите ни са запалили къщата на номер тринайсет, е изгорял. Въпреки това е възкръснал и двата пъти.

Каси й беше благодарна, че каза „родителите ни“. „Нейната майка не се беше опитвала да изгори никого“ помисли си тя.

— Той каза, че духът му не се нуждаел от тяло — обясни Каси. — Според мен може да се мести. Може би когато тялото му умира, изпраща духа си на друго място.

— Като в кристалния череп например — предположи Диана. — Останал е там, докато не събрахме духа и тялото му. Да. Какво обаче можем да използваме срещу него?

— Земя… или въздух? — зачуди се Каси. — Не знам дали въздухът изобщо може да убива.

— И аз. Кристалите представляват земята… Ние обаче нямаме достатъчно голям кристал, който да използваме срещу него.

— Да — каза Каси. — Остават ни само инструментите на посветените. Трябва да ги намерим.

Усети, че Диана кимна в тъмното.

— Но как?

Каси протегна ръка и взе лунния камък. После го пъхна под възглавницата си.

„Може би е важен не размерът, а начинът, по който човек използва кристалите“ , помисли си тя.

— Лека нощ, Диана — добави Каси и затвори очи.

От самото начало сънят беше по-ясен от другите. Може би защото Каси разсъждаваше по-трезво, беше по-спокойна и осъзнаваше какво се случва. Солена вода заля лицето й и тя глътна малко. Беше толкова студено, че не чувстваше нито ръцете, нито краката си.

Потъваха. Щеше да се удави… но не и да умре. С последни сили на волята изпрати духа си на предварително подготвеното място… в черепа на острова. Част от силата й вече беше там и сега тя щеше да се присъедини към нея. Един ден, когато подходящият момент настъпеше, когато достатъчно голяма част от тялото й се разпаднеше в морето и бъдеше изхвърлена на острова, щеше да заживее отново.

„Хубави сънища. Исках хубави сънища“ помисли си обезумяла Каси, когато водата заля главата й. Промяна…

Заслепи я слънчева светлина.

— С Кейт можете да поиграете в градината — каза нежен глас.

Да. Беше успяла. Беше в къщата.

Градината беше отзад. Каси тръгна към задната врата.

— Джасинт, забрави ли?

Каси спря объркано. Нямаше представа какво става. Високата жена, облечена с типична за пуританите рокля, гледаше пода. Там, на чистите чамови дъски лежеше Книгата на сенките с червената кожена подвързия. Каси си спомни — книгата беше паднала от скута й, когато се беше изправила.

— Съжалявам, мамо — откъснаха се естествено думите от устните й. Очите й се бяха пригодили към светлината, но не можеше да си спомни къде трябваше да прибере книгата. Имаше специално място… Но къде? После видя тухлата до огнището.

— Така е много по-добре — каза високата жена, когато Каси пъхна книгата в дупката и върна тухлата на мястото й. — Не забравяй, Джасинт. Трябва винаги да сме нащрек. Дори и тук, в Ню Салем, където всички съседи са като нас. Сега бягай в градината.

Кейт вече излизаше. На слънчевата светлина отвън Каси забеляза, че косата на Кейт беше същия цвят като косата на Диана — по-светъл от златото, някак по-блед, подобен на светлинен лъч. Очите й също бяха златисти и приличаха на слънца. Изобщо тя беше златно момиче.

— Небе и море, пазете ме — засмя се Кейт и се завъртя към градината с билки и синия океан оттатък скалата. Там в момента нямаше стена. Още не беше построена. После Кейт се спусна да откъсне нещо. — Помириши лавандулата — рече тя и протегна китка лавандула към Каси. — Нали е прекрасна?

Каси обаче стоеше до отворената врата. Още двама души бяха влезли в кухнята. Може би майката и бащата на Кейт. Говореха с тихи, напрегнати гласове.

— … току-що разбрахме. Корабът е потънал — каза мъжът.

Майката на Джасинт нададе вик на радост и изненада.

— Значи е мъртъв!

Мъжът поклати глава, но Каси не успя да чуе следващите му думи. Страхуваше се да не я хванат, че подслушва, и да я отпратят.

— … черепът… — долови тя. — … никой не знае… да се върне…