Л. Смит - Силата

— Много смело от твоя страна да излезеш сам — обади се Каси. После се сети как беше обещала да се държи по-мило с него и се опита да се успокои. Диана и Адам се мъчеха да се разберат без думи. Шон местеше поглед от мръсните им лица към чуковете на пода на джипа и буцата под якето на Адам.

— По-добре да му кажем — промълви Диана. Каси се поколеба. Бяха решили да не казват на никого, но… май нямаха избор.

Тя кимна бавно, неохотно.

Шон се качи на задната седалка и се закле да пази тайна. Много се развълнува, че са намерили инструментите на посветените, но Адам не му позволи да ги докосне.

— Сега трябва да измислим къде да ги скрием — заключи Адам. — По-добре върви да спиш, утре ще се видим.

— Добре. — Шон излезе от колата. Понечи да затвори вратата, но спря и се обърна към Каси. — О, чух за онова… Че Черния Джон ти бил баща… Ами… исках да знаеш, че… за мен няма значение. Трябва да видиш моя баща. Това е. — Затвори вратата и си тръгна.

Гърлото на Каси се стегна и очите й започнаха да парят. Беше забравила, че Адам им е казал. Сутринта трябваше да се изправи срещу останалите от кръга . Засега обаче Шон я накара да се почувства спокойна и смирена.

„Наистина трябва да се държа по-добре с него“ , помисли си тя.

Скриха инструментите в мазето на Адам.

— Ако не ги използваме, никой няма да успее да ги проследи — успокои я Диана. — Така поне смятаме с Мелани. Инструментите обаче са опасни, Адам. Опасни са. — И тя го погледна сериозно.

— Нека и някой друг, освен вие двете, да поеме някакъв риск — отвърна й нежно той. — Само този път.

Каси си легна за втори път тази нощ. Беше уморена, но доволна. Постави лунния камък на нощното шкафче — стигаха й толкова сънища. Зачуди се дали някога ще види Кейт отново.

— Не ми пука, дори и Адолф Хитлер да й е баща. — Резкият глас на Дебора прокънтя от долния етаж. Каси стоеше до вратата в стаята на Диана и се държеше за касата. — Какво общо има това с Каси?

— Така е, Дебора, но не викай толкова. Може ли? — обади се Мелани малко по-тихо, но достатъчно високо, за да се чуе и горе.

— Да вървим да я изкараме оттам — предложи прагматично Дъг, а Крис добави:

— Едва ли ще слезе сама.

— Сигурно я плашите до смърт — скара им се Лоръл. Сякаш майка орлица се опитваше да вкара в час непокорните си пилета. — Сюзан, кексчетата са за нея.

— Сигурна ли си, че са овесени? Имат вкус на пръст — отвърна й спокойно Сюзан.

— Все някога трябва да слезеш — обади се Диана зад Каси.

Каси кимна и опря за кратко чело в студената стена до вратата. Притесняваше я най-много единственият човек, когото не чу да казва нищо — Ник. Изправи рамене, взе раницата си и накара краката си да вървят. „Сега знам как се чувства човек пред взвода за разстрел“ , помисли си тя.

Всички членове на кръга , с изключение на Фей, се бяха събрали в основата на стъпалата и гледаха нагоре в очакване. Изведнъж Каси се почувства по-скоро като булка, а не като затворник. Добре, че беше с чисти дънки и взет назаем от Диана кашмирен пуловер в меки сини и виолетови цветове.

— Здрасти, Каси — обади се Крис. — Чухме, че… Ооох! — залитна той, след като Лоръл го ритна.

— Заповядай, Каси — изчурулика сладко Лоръл. — Вземи си кексче.

— Недей — прошепна Сюзан в ухото на Каси.

— Набрах ги за теб — заяви Дъг и пъхна в ръцете й някакви влажни растения. После втренчи за миг изпълнен със съмнение поглед в „букета“. — Май са маргарити. Изглеждаха по-добре, преди да умрат.

— Да те закарам на училище с мотора? — предложи Дебора.

— Не, няма да я закараш на училище с мотора. Тя идва с мен — изправи се Ник. Той беше седнал на дървената пейка в коридора.

Каси се страхуваше да го погледне в очите, но не можа да се въздържи. Изглеждаше спокоен и невъзмутим, както винаги, но махагоновите му очи излъчваха топлота, предназначена само за нея. Той взе раницата й и силните му, ловки пръсти стиснаха ръката й само веднъж.

Тогава осъзна, че всичко е наред.

Каси огледа клуба .

— Всички вие… Не знам какво да кажа. Благодаря ви. — Погледна Адам с благодарност. Той ги беше накарал да разберат. — Благодаря ти.

Адам сви рамене. Само онези, които го познаваха наистина добре, щяха да доловят болката в усмивката му. Очите му бяха тъмни като буреносни облаци, сякаш потискаха някаква емоция.

— Няма проблеми — отвърна той, докато Ник водеше Каси към вратата.

Мимоходом Каси хвърли поглед на Дъг.

— Какво се е случило с лицето ти?