Л. Смит - Силата

— Той винаги си е бил грозен — увери я Крис.

— От боя вчера — отвърна Дъг и докосна гордо насиненото си око. — Трябва да видиш петдесетте момчета, които ме нападнаха — извика след нея той.

— Ще имаме ли проблеми заради боя? — обърна се Каси към Ник, когато излязоха.

— Не… Не знаят кой е започнал. Трябва да накажат буквално цялото училище.

И директорът точно това и направи. Отмени футболната среща за Деня на благодарността и в училище се възцари атмосфера на недоволство. Каси само се молеше да не разберат на кого трябва да се сърдят.

— Да се опитаме да не се набиваме на очи до ваканцията за Деня на благодарността следващата седмица — предложи Диана на обяд. Само Каси и Адам знаеха защо Диана държеше да не се забъркват в неприятности — трябваше им време да решат как да използват инструментите на посветените, — но всички се съгласиха да опитат. Никой, освен Дъг и Дебора, не мислеше за сбивания в момента.

— Страх ме е. Страх ме е, че той няма да ни остави на мира. Може да накара дежурните да ни заведат при него и без причина — обърна се Каси към Диана по-късно.

Нищо такова не се случи. Необичайно спокойствие, подобно на наркоза, завладя гимназията. Сякаш всички чакаха нещо, но никой не знаеше какво.

— Не отивай сама — каза Диана. — Изчакай ме и ще дойда с теб.

— Знам точно къде е книгата — рече Каси. — Няма да оставам в къщата повече от минута. — Отдавна искаше да даде на Диана да прочете „Смъртта на Артур“. Беше една от любимите й книги, а баба й имаше красиво издание от 1906 година. — Ще взема и малко сушена салвия за плънката. Така и така ще съм там — добави тя.

— Не, недей. Не се занимавай с други неща. Върни се възможно най-бързо — посъветва я Диана и отметна с опакото на изцапаната си ръка кичур мокра коса от челото си. Пълненето на пуйката за Деня на благодарността се беше оказало много уморително, но интересно занимание.

— Добре — съгласи се Каси и отиде с колата до номер дванайсет. Закъсняваха с пуйката, а слънцето вече залязваше.

„Влизам и излизам“ , каза си Каси и се шмугна бързо през вратата. Намери книгата на една полица в библиотеката и я пъхна под мишница. Не се чувстваше притеснена — последната седмица мина много спокойно. Кръгът отпразнува рождения ден на Сюзан на двайсет и четвърти, преди два дни.

„Видя ли, нали ти казах — обърна се тя мислено към Диана, докато излизаше. — Няма за какво да се притес…“

Видя колата — сиво беемве до белия фолксваген на баба й. В същия миг се спусна да се скрие назад през вратата, но не успя. Една груба ръка затисна устата й и я повлече.

— Да се махаме оттук, преди някой да ни е видял — сопна се нечий глас. Каси долови острата миризма на пот.

„Джордан“ , помисли си тя. „Онзи, с пистолета.“ Той беше от клуба по стрелба. Другият, Логан, членуваше в клуба по дебати. Беше по-малък от Джордан… или пък по-голям? Така и не успя да запомни кой, кой е от братята на Порша, макар че тя подробно й беше говорила за тях на Кейп Код.

Умът й работеше спокойно и ясно.

Излязоха от Ню Салем и преминаха на континента. През цялото време я държаха на пода на задната седалка. Джордан беше стъпил върху нея и притискаше нещо студено към тила й. „Сякаш съм опасен престъпник или нещо такова“ — помисли си Каси. — „Мили боже! Какво си мислят, че ще направя?! Че ще ги превърна в жаби?“

Другите крака, които усещаше върху гърба си, бяха женски. На Порша, предположи тя. Не, на Сали. Порша беше прекалено изискана да тъпче някого с крака.

Каси долови глухото трополене на гумите на колата по моста към сушата. После имаше много завои и след това караха дълго по много неравен път. Когато най-накрая спряха, беше много тихо.

Бяха в някаква гора. Бреза, бук и дъб, типични за Масачузетс дървета, растяха нагъсто наоколо. Каси чу по-леките стъпки на момичетата зад тях. Вървяха дълго, все по-далеч и по-далеч от пътя и цивилизацията. Когато се стъмни, стигнаха до една поляна.

Някой вече беше идвал тук. Фенерчето на Логан освети огнище и висящи от едно дърво въжета. Порша и Сали — Каси се беше оказала права и Сали наистина беше там — запалиха огън в огнището, а момчетата вързаха Каси за дървото. Според Каси използваха прекалено много въже.

А и огънят я притесняваше.

— Защо го правите? — попита тя Логан, когато той я върза и отстъпи встрани. Вече виждаше лицата им и успя да различи Логан от Джордан. Очите на Джордан бяха като на акула.