Л. Смит - Силата

— А това е жасмин — продължаваше да чурулика Кейт. — Не е ли чудесен? — На Каси й се прииска да й каже да млъкне.

После чу нещо, от което косъмчетата по ръцете й настръхнаха, макар че беше застанала на слънце.

— … да ги скрием — казваше майката на Кейт. — Но къде?

Това беше въпросът. Къде? Къде? Ако този сън имаше някакво значение, то беше отговорът на този въпрос. Кейт се опита да я прегърне през кръста, да я накара да помирише жасмина, но Каси хвана ръката й и напрегна слух.

Възрастните спореха тихо. До ушите на Каси достигнаха възклицания, изразяващи тревога и несъгласие: „Не можем ли…?“, „Не, не там…“, „Но къде тогава?“, „О, боже, хлябът изгоря!“

После долетя лек смях.

— Разбира се! Трябваше да се сетим по-рано.

Къде? Каси избута Кейт и се опита да надникне в кухнята.

— Джасинт, какво ти става? — извика Кейт. — Не чу и дума от това, което ти казах! Джасинт, погледни ме!

Каси отчаяно впери поглед в тъмната кухня. Беше прекалено тъмно. Сънят избледняваше.

Не. Трябваше да го задържи. Трябваше да види края. „Бабо, помогни ми“, помисли си тя. „Помогни ми да видя…“

— Джасинт!

Ставаше по-тъмно и по-тъмно…

Зашумяха дълги поли, хората вътре се движеха. Само един поглед…

— Старото скривалище — каза майката на Джасинт доволно. — Докато потрябват отново.

Тъмнина обви Каси.

Събуди се объркана.

Отначало не можа да си спомни какво търсеше в съня си. Сънят обаче помнеше прекрасно. Коя беше Джасинт? Нейна роднина? Може би й беше прапрапрабаба. Ами Кейт?

После се сети.

Инструментите на посветените. Членовете на първото сборище ги бяха скрили от Черния Джон, защото са знаели, че той ще се върне. Каси беше заспала с надеждата да открие къде са ги скрили и беше успяла.

Беше се питала защо Черния Джон нападна баба й в нощта, когато се завърна. „Не заради Книгата на сенките “ осъзна сега тя. Не защото познаваше майка й и баба й. Искал е нещо друго. Искал е инструментите на посветените.

Баба й обаче не знаеше къде са. Беше сигурна в това, иначе щеше да каже на Каси. Нейната собствена прабаба (прапрапрабабата на Каси) обаче беше повтаряла постоянно, че огнището е чудесно скривалище. Сега, благодарение на съня, Каси знаеше, че тухлата е криела тайна дупка още по времето на Джасинт.

Имаше обаче само една хлабава тухла и в дупката зад нея беше скрита единствено Книгата на сенките . Каси беше сигурна в това, както и че първото сборище беше търсило къде да прибере инструментите на посветените за дълго време, „докато потрябват отново“ на бъдещите поколения. Не зад хлабава тухла. Спомни си нещо — огнището, което беше зърнала между полите на жените в последната секунда на съня, беше малко по-различно от съвременното огнище.

Каси полежа известно време в кадифената тъмнина. После се завъртя и нежно побутна Диана по рамото.

— Диана, събуди се. Знам къде са инструментите на посветените.

Събудиха Адам, като хвърляха камъни по прозореца му. Тримата отидоха до номер дванайсет, въоръжени с кирка, ковашки чук, няколко обикновени чука, отвертки, железен лост и Радж. Немската овчарка подскачаше весело до Каси, сякаш среднощните разходки бяха любимото му занимание.

Намаляващият диск на луната беше високо над главите им, когато стигнаха до къщата на бабата на Каси. Вътре сякаш беше по-студено, отколкото навън. Всичко сякаш беше замряло и ентусиазмът на Каси се изпари.

— Там — прошепна тя и посочи лявата част на огнището, където се виждаха нови тухли, различни от онези в съня й. — Огнището е по-различно. Сигурно там са ги зазидали.

— Жалко, че нямаме пневматичен чук — пошегува се Адам и вдигна лоста. Очевидно студът и тишината не го притесняваха. На слабата изкуствена светлина в кухнята косата му беше с цвета на гранатите от торбичката на Диана. Радж седеше до Каси, а черно-кафеникавата му опашка се мяташе по кухненския под. Като погледна Адам и кучето, Каси се поуспокои.

Отне им много време. Каси нарани кокалчетата на ръцете си, докато човъркаше парче стар хоросан с отвертка като с длето. Накрая обаче и последните тухли паднаха в студената пепел на огнището една след друга. Всяка беше с различен цвят — имаше червени, оранжеви, дори лилаво-черни.

— Определено тук има нещо — заяви Адам и пъхна ръка в дупката, която бяха направили. — Трябва да извадим още няколко тухли… Готово! — протегна отново ръка, но спря и отправи поглед към Каси. Ти заслужаваш тази чест. Не се страхувай, вътре няма нищо живо.