Л. Смит - Силата

— Права е, Адам — промълви тя. — Когато гласувахме, всичко беше честно. Нямаме причина да отменяме вота.

Мелани кимна неохотно.

— Не ми харесва да си правите планове без мен — продължи Фей, крачейки като пантера в клетка. Очите й сякаш хвърляха искри, а червените камъни на гърлото и на пръстите й проблясваха под сноповете слънчева светлина.

— Добре, ти какво искаш да направим? — предизвика я Лоръл и отметна дългата си светлокестенява коса. — Именно ти искаше да освободим Черния Джон, Фей. Твърдеше, че той ще ни помогне и ще ни даде сила. Да те чуем сега. Какво мислиш, когато той наистина е тук?

Фей дишаше тежко.

— Може би ни изпитва…

— Като уби бабата на Каси? — прекъсна я рязко Дебора. — Не ставай глупава, Фей. Бях там. Видях всичко. Нищо не оправдава убийството на възрастни жени.

Фей впи поглед в дезертиралия си бивш лейтенант.

— Не знам защо го е направил! Може би има планове, за които не знаем.

— Това е най-вярното нещо, което някога си казвала — намеси се Мелани. — Наистина има планове, Фей — да ни пороби. Вече уби четирима и ако го подразним, сигурна съм, че с удоволствие ще убие и нас.

Фей спря да крачи и се усмихна победоносно.

— Не може — сопна се тя. — Ако Каси е права… Не казвам, че е права, но ако е права… той се нуждае от нас за сборището си. Значи не може да ни убие.

— Поне не може да убие всички ни — сухо се съгласи Адам. — Може да прежали само един.

Настъпи тишина. Членовете на кръга се спогледаха притеснено.

— Е, тогава всеки трябва да се погрижи именно той да не е този един — заяви Фей, усмихвайки се не с обичайната си ленива усмивка, а оголвайки зъби. Преди някой да успее да каже нещо, тя се обърна и излезе. Чуха забързаните й стъпки надолу по стълбите и затръшването на входната врата на сградата по естествени науки.

Каси, Адам и Диана се спогледаха. Адам поклати глава.

— Имаме проблем — каза той.

— О, това ли успяхме да установим на тази среща? — попита Дебора.

Диана уморено опря чело на ръката си.

— Имаме нужда от нея — промълви тя. — Тя е водач и трябва да е на наша страна, не на неговата. По-добре да говорим с нея.

Членовете на клуба се изправиха бавно. Навън беше прекалено светло и Каси присви очи. Седмият час беше свършил току-що и учениците излизаха от училището. Каси огледа тълпата, но не откри Фей.

— Сигурно си е тръгнала — започна Диана. — Трябва да отидем при нея…

Каси не чу останалото. След тълпящите се на паркинга ученици изведнъж зърна познато лице. Странно познато лице. Лице, което не беше на мястото си тук. Трябваше да се напъне, за да се сети откъде го познава. За бога, къде беше виждала този вирнат нос, сламенорусата коса и студените лешникови очи? Беше някой, когото познаваше добре, когото беше виждала ден след ден, но когото с удоволствие беше забравила, когато пристигна в Ню Салем.

Топла вълна заля Каси. Спомен за пясък под краката, стичаща се по тялото й пот, лосион за слънце по носа й. Звук на разбиващи се вълни, миризма на горещи тела и усещане за потиснатост.

Кейп Код.

Познатото момиче беше Порша.

— Хей, внимавай, Каси — каза Крис. Беше се блъснал в нея, когато тя спря. — Какво има?

— Видях някого. — Каси осъзна колко широко отворени трябва да са били очите й, докато се бе взирала в тълпата. Порша изчезна в морето от подскачащи глави. — Едно момиче, с което се запознах през лятото… — Гласът й секна, когато се опита да обясни на кръга коя е Порша.

Но и Адам я беше видял.

— Тя е ловец на вещици — обясни мрачно той. — Нейните братя бяха с пистолета. Възприемат се много сериозно. Не им е просто хоби, а мания.

— И са дошли тук? — изсмя се Дебора. Каси местеше поглед между тъмнокосото момиче и Адам. Очевидно ловът на вещици беше нещо, с което вече се бяха сблъсквали. — Трябвало е да помислят малко.

— Може да са допуснали грешка… или да е станало случайно. Може родителите й да са се преместили и да са я прехвърлили при нас, или нещо такова — отвърна Лоръл, вечният оптимист.

Каси поклати глава.

— Порша не прави грешки — промърмори тя. — Тежко и горко на съдбата, ако й поднесе нещо непредвидено. Адам, какво ще правим? — Появата на Порша като че ли я разстрои повече от новината, че Черния Джон е на свобода някъде в Ню Салем. Ужасът, който изпитваше сега, блокираше сетивата й и й пречеше да мисли рационално. Страхът й от Порша беше познато чувство и Каси усети как я завладя усещане за безпомощност. Не знаеше как да се държи с нея — когато я срещнеше, си глътваше езика и винаги си тръгваше унижена и разгромена. Каси затвори очи. „Вече не съм такава, няма да бъда такава“ , помисли си тя. Стомахът й обаче се сви от паника.