Л. Смит - Силата

— Диана — започна тя, — трябва да ти кажа нещо.

Зелените очи на Диана се разшириха, когато Каси им разказа как е намерила хематита. Никой не знаеше за това, освен Дебора… и Фей.

— А сега го няма — завърши Каси. — Според мен едва ли е на хубаво.

— Да — съгласи се Диана. — Със сигурност. Каси, не разбираш ли? Когато хематитът е бил у теб, той ти е влияел. Карал те е да правиш разни неща… Носеше ли го на танците на Хелоуин, когато си се опитала да накараш Адам да те целуне?

— Аз… да. — Каси усети как се изчервява. — Но, Диана… Иска ми се да мога да кажа, че хематитът ме е накарал, но няма да е вярно. Беше мое решение. Исках го.

— Може би, но на бас, че и преди ти се е искало, но не си го правила. Хематитът може да не те кара да правиш разни неща против волята си, но сигурно би те подтикнал да постъпиш по начин, който не ти е присъщ.

— Като ониксът. Кара те да се отдадеш на сенчестата си същност — прошепна Каси.

— Да — потвърди Диана.

— Сигурно някой от нас го е взел. Някой от кръга — продължи Каси. — Тази сутрин го сложих в кутията, а друг не е влизал в къщата. Кой обаче може да е?

Диана поклати глава. Лоръл се намръщи.

— Аз си обичам растенията — рече тя. — Те са безопасни, стига да ги уважаваш и да знаеш какво правиш. Не ти влияят.

Диана предложи и трите да претърсят стаята на Каси отново. Хематитът обаче не беше там.

В четвъртък Каси отиде на училище. Почувства се странно да седи в час по творческо писане и всичко да си е както обикновено. Всички тези хора — учениците, броящи дните до ваканцията за Деня на благодарността, учителите, изнасящи уроци, заместник-директорът, обикалящ неуморно коридорите… Те нямаха представа какво бродеше на свобода сред тях и чакаше сгоден случай да удари отново. Разбира се, и Каси не знаеше какво щеше да се случи. Каква ли форма щеше да приеме този път Черния Джон? Как ли щеше да изглежда, когато го видеше? Беше сигурна, обаче, че са в опасност.

Фей не се появи за английския. След часа Каси трябваше да остане, за да обясни на господин Хъмфрис защо беше отсъствала два дни. Той й изказа съболезнованията си и й отпусна повече време за домашното, но едва успя да се отърве от него. Вече закъсняваше за алгебрата и забърза към тоалетната на третия етаж. Влезе в една от кабинките. После чу гласове, които я накараха да замръзне и да изгуби представа за времето.

Очевидно бяха започнали разговора си преди това.

— … и после уж трябвало да се връща в Калифорния — каза първият глас. Каси го беше чувала прекалено често и нямаше как да не го познае. Порша. — Явно и това е било лъжа, ако е същата Каси.

— Как каза, че изглежда? — попита друг глас. Рязък, заядлив. Каси позна Сали Уолтман.

— О, тя е нищожество. Посредствена отвсякъде, средна на ръст, малко по-висока от теб…

Сали прочисти гърлото си.

— Не че ти си ниска, разбира се. Ти си… миньонче. Както и да е. Сравнително слаба е и всичко у нея е абсолютно невзрачно. Невзрачна кестенява коса, невзрачно слабо лице, невзрачни дрехи… Нищо забележително. Като цяло е неописуемо скучна…

— Не е същата Каси — прекъсна я Сали грубо. — Тази тук на танците накара всички момчета да вървят по петите й с изплезени езици. Включително и моето гадже… и виж накрая докъде го докара. На пръв поглед може и да изглежда невзрачна, но косата й например има много нюанси. Променя цвета си в зависимост от светлината. Говоря сериозно. Освен това смятам, че само привидно изглежда крехка и сладка. Момчетата направо умират да се грижат за такива. После обаче тя започва да ги командори. И винаги й се разминава. Може би защото ококорва невинните си очи и се прави на неадекватна. „Аз съм съвсем обикновено момиче, но се старая.“ Всички й се връзват.

Каси отвори уста възмутено, после я затвори.

— Има убийствени очи — продължаваше горчиво Сали. — Впечатляващ е не толкова цвета им… те са нещо като сиво-сини… Но пък са толкова големи и искрени, че е чак отвратително. Направо побърква момчетата.

— Същата е — потвърди Порша. — Само че когато я познавах, не се перчеше. Тогава си знаеше мястото.

— Е, в момента се движи с най-популярните ученици. Мислят се за неотразими и вярват, че всичко им е позволено. Включително и да убиват.

— Вече няма да е така — рече Порша доволно. — Нещата рязко ще се променят. За добро. Радвам се, че мама реши да се преместим тук след развода. Мислех, че ще е ужасно, но всичко се нареди.

Каси не смееше да помръдне. Значи Сали и Порша се бяха съюзили. Щеше да бъде прекрасно, ако сега започнеха да споделят и какво са намислили.