Ришел Мийд - Целуната от сянката

Подобна шега можеше да бъде много по-забавна, но вече се бях научила да не очаквам кой знае какво от Джеси. Със сигурност знаех, че не му пука за мен и Ейдриън. Подозирах също, че дори не вярва, че между нас има нещо. Но Джеси още го беше яд, задето го бях заплашила по-рано, и сега му се отдаваше удобен случай да ми го върне. Дъстин, застанал достатъчно близо до нас, за да може да ни чува, не прояви интерес към идиотското дразнене на Джеси. Но вероятно би проявил голям интерес към мен, ако заблъскам физиономията на Джеси в стената.

Това обаче не означаваше, че ще си премълча. Пазителите през цялото време разговаряха с мороите, само дето проявяваха респект към тях и в същото време зорко следяха какво става в цялото помещение. Затова удостоих Джеси с небрежна усмивка и простичко му отвърнах:

— Остроумието ви винаги ми доставя такава наслада, господин Зеклос. Едва сдържам възторга си. — След което се извърнах и огледах помещението.

Щом Джеси загря, че няма да направя нищо повече, се засмя и се отдалечи, очевидно убеден, че е спечелил голяма победа. Скоро след него се отдалечи и Дъстин.

— Задник — измърмори Кристиан, като се върна при своя плот. До края на часа по готварство, пардон, кулинарни науки, оставаха само пет минути.

Затърсих с поглед Джеси из помещението.

— Знаеш ли какво, Кристиан? Много съм щастлива, че охранявам тъкмо теб.

— Ако ще ме сравняваш със Зеклос, не го приемам като кой знае какъв комплимент. Но я по-добре опитай това. Тогава наистина ще се зарадваш, че си с мен.

Той бе привършил с готвенето на кулинарния си шедьовър и ми подаде да го вкуся. Не бях обърнала внимание, че малко преди да метне рулото във фурната, го беше обвил в резен шунка.

— Мили боже — ахнах. — Това е най-типичният вампирски деликатес на всички времена.

— Само ако е суров. Как го намираш?

— Добро е — изрекох неохотно. Кой да предположи, че шунката придава такава голяма разлика. — Наистина е добро. Мисля, че те очаква чудесно бъдеще като домакиня, докато Лиса работи и трупа милиони долари.

— Може да ти прозвучи смешно, но точно за това си мечтая. Напуснахме помещението в приповдигнато настроение.

Отношенията ни ставаха все по-приятелски и аз реших, че следващите шест седмици, през които ще го охранявам, няма да са чак толкова непоносими.

Кристиан се бе уговорил с Лиса да се срещнат в библиотеката, за да учат — или да се преструват, че учат, — но той първо трябваше да се отбие до мъжкото спално отделение. Заради това го последвах през вътрешния двор. Отново ме връхлетя студът, още по-хапещ, защото бяха изтекли седем часа след залеза на слънцето. Снегът по пътеките, размекнат до киша през деня от слънцето, сега бе замръзнал и ходенето бе доста опасно. По пътя до спалното отделение към нас се присъедини Брандън Лазар, морой, който живееше в общежитието на Кристиан. Брандън с голямо вълнение ни разказа за битката, на която станал свидетел в часа по математика. Изслушахме разказа му и се посмяхме заедно с него, докато си представяхме как Албърта се промъква през прозореца.

— Слушай, тя може и да е стара, но е в състояние да победи почти всеки от нас — осведомих ги.

Изгледах Брандън озадачено. Цялото му лице беше в синини и червени петна. А до ухото му имаше няколко странни червени белега като от удар.

— Какво се е случило с теб? Да не би и ти да си се бил с пазителите?

Усмивката му се стопи. Отвърна поглед от мен.

— Не. Просто паднах.

— Хайде де — усъмних се аз. Мороите може и да не тренират бойни изкуства като дампирите, но се биеха помежду си също като всички останали. Опитах се да отгатна с кой морой може да се е сбил. Като цяло Брандън беше мил и почти всички го харесваха. — Това е най-тъпото и неубедително оправдание, което някой може да измисли.

— Вярно е — продължи да упорства той, ала избягваше да ме погледне в очите.

— Ако някой те тормози, мога да ти покажа някоя и друга хватка.

Обърна се към мен и погледите ни се срещнаха.

— По-добре забрави за това. — Не беше враждебен или нещо такова, но в гласа му се долавяше твърда нотка. Все едно си вярваше, че е достатъчно да каже нещо, за да му се подчиня.

Засмях се.

— Ти какво се опитваш да направиш? Да ме накараш да…

Внезапно съзрях някакво помръдване отляво. Едва забележима сянка се прокрадна сред мрачните очертания на засипаните със сняг борове — но се помръдна само колкото да привлече вниманието ми. Когато скочи срещу мен, лицето на Стан изплува от мрака.