Ришел Мийд - Целуната от сянката

Най-после започна първото ми изпитание.

Адреналинът ме заля тъй мощно, както при нападение на истински стригой. Реагирах моментално, като протегнах ръце да сграбча едновременно Брандън и Кристиан. Това винаги трябваше да е първият ми ход, да рискувам живота си заради техния. Дръпнах рязко двете момчета, за да спрат, преди да се извърна също толкова стремително срещу този, който ме нападаше, като се пресегнах да измъкна сребърния си кол, за да защитя мороите…

И тогава той се появи.

Мейсън.

Стоеше само на няколко метра от мен, отдясно на Стан. Изглеждаше също както снощи. Полупрозрачен. Обгърнат от сияние. Тъжен.

Космите на тила ми настръхнаха. Вцепених се, неспособна да помръдна, нито дори да измъкна сребърния кол. Забравих какво правя, изгубих представа за хората и суматохата около мен. Светът бавно замря, всичко наоколо избледня. Остана само Мейсън — призрачния, проблясващ Мейсън, който сияеше в тъмното и сякаш искаше да ми каже нещо. Обзе ме същото чувство на безпомощност както в Споукан. Тогава не можах да му помогна. И сега няма да мога. Кръвта ми се смрази, стомахът ми се присви. Нищо не можех да направя, освен да стоя там и да се чудя какво се опитва да ми каже.

Той вдигна прозрачната си ръка и ми посочи към противоположния край на кампуса, но не разбрах какво означаваше този жест. Толкова много неща имаше там и не бе ясно какво ми сочи. Поклатих глава. Не разбирах, но отчаяно исках да мога. Лицето му стана още по-тъжно.

Внезапно нещо ме халоса по рамото и политнах напред. Изведнъж светът започна отново да оживява, като ме изтръгна рязко от сънното състояние, в което бях изпаднала. Едва успях да опъна ръце напред, за да не падна по очи на земята. Вдигнах глава и видях Стан надвесен над мен.

— Хатауей! — излая той. — Какви ги вършиш?

Примигнах, опитвайки се да се отърся от повторното видение на Мейсън. Усещах се омаломощена и зашеметена. Вгледах се в изкривеното от гняв лице на Стан, а после отклоних очи към мястото, където беше Мейсън. Беше изчезнал. Отново насочих вниманието си към Стан и осъзнах какво се бе случило. Докато съм съзерцавала ужасено призрака на Мейсън, той бе атакувал. Сега бе обвил едната си ръка около гърлото на Кристиан, а другата — около гърлото на Брандън. Не им причиняваше болка, но позата му бе достатъчно красноречива.

— Ако бях стригой — изръмжа, — тези двамата щяха да са мъртви.

Повечето от проблемите с дисциплината в Академията се решаваха от директор Кирова. Тя надзираваше както мороите, така и дампирите и беше прочута с честото и изобретателно прилагане на богатия си репертоар от наказания. Честно казано, не беше жестока, но не беше и мека. Просто се отнасяше крайно сериозно към недопустимите прояви в поведението на учениците и действаше, както намереше за добре.

Оставаха обаче много проблеми извън правомощията й. Понякога пазителите в Академията се събираха и сформираха дисциплинарна комисия, но това се случваше рядко, изключително рядко. Трябва да си направил нещо наистина сериозно и съвсем да си ги вбесил, за да реагират по този начин. Като например преднамерено да заплашиш морой. Или хипотетично преднамерено да заплашиш морой.

— За последен път повтарям: не го направих нарочно — казах през стиснати устни.

Седях в една от стаите за събранията на пазителите, с лице към комисията: Албърта, Емил и Селесте — една от малкото жени пазители в кампуса. Те бяха седнали зад една дълга маса и изглеждаха внушително, докато аз бях настанена на единствения стол от другата страна на масата. Чувствах се много уязвима. Няколко други пазители седяха отстрани и ни наблюдаваха, но слава богу нямаше нито един от съучениците ми като свидетел на това унижение. Сред наблюдателите беше и Дмитрий. Той не беше член на комисията и аз се питах дали не го държаха настрани, защото като мой наставник евентуално можеше да прояви пристрастие.

— Госпожице Хатауей — заяви Албърта, напълно превъплътила се в ролята си на строг и стриктен ръководител на пазителите, — би трябвало да знаете защо ни е трудно да повярваме на това.

Селесте кимна.

— Пазител Алто те е видял. Отказала си да защитиш двама морои, включително онзи, който персонално ти е поверен да охраняваш.

— Не съм отказала! — възкликнах. — Аз… просто се обърках и не се справих.

— Това не беше объркване — обади се Стан от редиците на наблюдателите. Погледна към Албърта за разрешение да говори. — Може ли? — Тя му кимна и той отново се обърна към мен. — Ако ме беше блокирала или контраатакувала и се беше провалила, можеше да се каже, че не си се справила. Но ти въобще не ме блокира. Нито ме атакува. Не се опита дори. Стоеше там като статуя и не направи нищо.