Ришел Мийд - Кръвно обещание

Кристиан отново я целуна.

— Зная. — Това беше познат разговор за тях, който не остаряваше, защото чувствата на Лиса към мен не бяха изстинали. — Тя е добре, знаеш го. Където и да се намира, тя е добре.

Лиса се втренчи в мрака на тавана. Единствената светлина идваше от разноцветните стъкла на прозорците и цялото помещение приличаше на вълшебно кътче. Наскоро беше основно почистено — всъщност от мен и Дмитрий. Оттогава бяха минали само два месеца, но кашоните отново бяха в безпорядък и наоколо бе покрито с прах. Свещеникът беше много добър, но доста немарлив и разсеян. Макар че Лиса не забелязваше мръсотията. Мислите й бяха съсредоточени върху мен.

— Надявам се. Искаше ми се да имам представа — поне малка — къде е. Все пак си мисля, че ако нещо й се е случило, ако тя… — Лиса не можа да довърши мисълта си. — Ами, мисля си, че някак си щях да зная . Ще го почувствам. Искам да кажа, зная, че връзката ни е еднопосочна… това не се е променило. Но щях да разбера, ако нещо й се бе случило, нали?

— Не зная — отвърна Кристиан. — Може би да. А може би не. — Всеки друг би й казал нещо мило и успокоително, да я увери, че да, да, разбира се , щеше да разбере. Но по природа Кристиан беше откровен до грубост. Лиса харесваше това у него. Както и аз. Това невинаги го правеше приятен приятел, но поне знаеш, че не те мами и заблуждава.

Тя отново въздъхна.

— Ейдриън казва, че тя е добре. Той я посещава в сънищата й. Бих дала всичко и аз да мога. Способностите ми да лекувам стават все по-добри и по-добри, както и умението да виждам аурата. Но със сънищата нямам успех.

Да зная колко много липсвам на Лиса, болеше много повече, отколкото ако напълно ме бе отписала. Никога не съм искала да я нараня. Дори и да изпитвах известен яд към нея, защото имах чувството, че по някакъв начин контролира живота ми, никога не съм я мразила. Обичах я като сестра и не можех да понеса мисълта, че се измъчва и страда заради мен. Как можаха толкова да се объркат нещата между нас?

Двамата с Кристиан продължиха да седят там, потънали в мълчание, черпейки сила от взаимната си любов. Те споделяха същото, което имахме аз и Дмитрий — чувство за такова единение и пълно разбиране, че думите често бяха излишни. Той прокара пръсти през косата й и макар че не можех да я видя добре през нейните очи, можех да си представя как по светлорусата й коса танцуват многоцветните отблясъци от цветното стъкло на прозорците. Той затъкна зад ухото й няколко дълги кичура, наведе главата й назад и устните им се сляха. Целувката отначало бе нежна и сладка, сетне бавно се задълбочи, преливайки топлина от неговите устни към нейните.

Ох-ох , помислих си. Май беше време да се оттегля. Но тя прекъсна целувката, преди да го сторя.

— Време е — рече със съжаление. — Трябва да вървим.

Но изражението на ясносините очи на Кристиан говореше друго.

— Може би сега е моментът да се опънеш на кралицата. Можеш просто да останеш тук, ще бъде страхотен начин да покажеш характер.

Тя го смушка леко, целуна го нежно по челото и се изправи.

— Не това е причината да искаш да остана, така че не се опитвай да си играеш с мен.

Двамата излязоха от параклиса, а Кристиан промърмори нещо в смисъл, че иска да направи нещо повече, а не само да си играе, което му спечели още едно смушкване в ребрата. Запътиха се към административната сграда, която се намираше в средата на кампуса на учениците от горните класове. С изключение на първите признаци на настъпващата пролет всичко изглеждаше точно така, както когато заминах. Каменните сгради си оставаха все така внушителни. Високите, стари дървета се извисяваха като бдителни стражи. Но вътре в душите и сърцата на персонала и учениците всичко се бе променило. Всички носеха белези от нападението. Много от нашите бяха убити и въпреки че занятията бяха подновени, всички все още тъгуваха и оплакваха мъртвите.

Лиса и Кристиан стигнаха до административната сграда. Тя не знаеше причината, поради която бе повикана, само че Татяна искаше да я запознае с някакъв кралски потомък, който току-що бе пристигнал в Академията. Имайки предвид с колко много хора Татяна я караше да се среща напоследък, Лиса не отдаваше особено значение на предстоящата среща. Двамата с Кристиан влязоха в главния кабинет, където завариха директор Кирова да седи и да си бъбри с един по-възрастен морой и момиче на нашата възраст.

— А, госпожице Драгомир. Ето ви и вас.

Докато бях ученичка, имах доста неприятности с Кирова, но като я видях сега, изпитах нещо като носталгия. Да те отстранят от занятия заради побой в класната стая изглеждаше далеч по-добре, отколкото да препускаш из цял Сибир по дирите на Дмитрий. Както винаги, Кирова приличаше на пърхаща птичка, със същите очила, кацнали върху дългия й нос.