Ришел Мийд - Кръвно обещание

Замръзнах по средата на хапката, когато си спомних мислите, споходили ме по-рано, когато за пръв път се срещнах със Сидни. Насилих се да преглътна и отпих голяма глътка вода.

— Имам един въпрос. Имаш ли контакти в цяла Русия?

— За нещастие — кимна тя. — Когато навършим осемнадесет години, ни изпращат на стаж, за да се сдобием с опит от първа ръка и да завържем всякакви връзки. Бих предпочела да си бях останала в Юта.

Това беше най-шантавото нещо, което ми бе казала досега, но реших да го отмина без коментар.

— И какви по-точно връзки?

Тя сви рамене.

— Проследяваме движението и действията на много морои и дампири. Освен това познаваме високопоставени правителствени служители — сред хората и сред мороите. Ако човек е забелязал вампир, ние обикновено намираме някой влиятелен, който да плати на някого или каквото там трябва да се направи… Всичко се замита под килима, покрива се.

Проследяваме движението и действията на много морои и дампири. Бинго! Наведох се по-близо към нея и снижих глас. Всичко зависеше от този миг.

— Аз търся един град… град в Сибир, където живеят дампири. Не му знам името. — Дмитрий веднъж го бе споменал, но го бях забравила. — Май беше нещо като… Ом?

— Омск — поправи ме тя.

Изправих се.

— Знаеш ли за него?

Не ми отговори веднага, но очите й я издадоха.

— Може би.

— Знаеш! — възкликнах. — Трябва да ми кажеш къде се намира. Трябва да отида там.

Тя се намръщи.

— Да не би да искаш да станеш от… онези ?

Значи алхимиците знаеха за кървавите курви. Не беше изненадващо. Щом Сидни и приятелчетата й бяха осведомени за всичко останало за света на вампирите, значи знаеха и това.

— Не — отвърнах надменно. — Просто трябва да намеря някого.

— Кого?

— Някого.

Това почти я накара да се усмихне. Кафявите й очи бяха замислени, докато дъвчеше друго картофче. Беше отхапала само няколко хапки от чийзбургера си и той вече изстиваше. Искаше ми се да го изям, за да не се похаби.

— Ей сега се връщам — заяви тя рязко. Изправи се и се запъти към един тих ъгъл на заведението. Извади мобилния си телефон и се обърна с гръб, за да се обади.

Вече бях унищожила порцията пиле и си взех няколко от картофките й, след като тя явно нямаше да ги яде. Докато дъвчех, се замислих над възможностите, които ми се откриваха, питайки се дали намирането на града на Дмитрий наистина ще се окаже толкова просто. А след като отида там… дали и тогава нещата ще са по-лесни? Дали той ще живее там, притаен в сенките, дебнещ своята плячка? А когато се изправех лице в лице с него, дали наистина щях да забия кола в сърцето му? Неканеният образ отново нахлу в съзнанието ми — Дмитрий с червени очи и…

— Роуз?

Примигнах. Напълно се бях отнесла и не забелязах кога Сидни се е върнала. Настани се отново на мястото срещу мен.

— И така, изглежда… — Млъкна и сведе поглед. — Да не си яла от картофите ми?

Нямах представа откъде е разбрала, след като купчината в чинията й изглеждаше почти непокътната. Предположих, че краденето на картофи ще се възприеме като поредното потвърждение за дяволската ми и зла природа и затова най-хладнокръвно излъгах:

— Не.

Тя се намръщи за миг, явно обмисляйки нещо, сетне рече:

— Зная къде се намира този град. Била съм там и преди.

Мамка му! Значи най-после бях успяла след всичките тези седмици на напразно чакане и дебнене. Сидни щеше да ми каже къде е това място и аз щях да отида и да се опитам да затворя тази ужасна глава от живота си.

— Благодаря ти, много ти благодаря…

Тя вдигна ръка, за да ме накара да замълча и тогава забелязах колко нещастна изглеждаше.

— Но няма да ти кажа къде се намира.

Ченето ми увисна.

— Какво?

— Лично ще те заведа.

— Какво… какво? — възкликнах аз.

Не това беше планът. Това изобщо не беше моят план. Опитвах се да се придвижвам из Русия колкото бе възможно по-незабележимо. Освен това никак не ми се нравеше мисълта да си имам нежелана спътница — особено такава, която явно ме мразеше. Не знаех за колко време ще стигна до Сибир — може би два дни — и не можех да си представя да ги прекарам в компанията на Сидни, докато я слушам как дрънка за противоестествените, дяволски изчадия като мен. Потиснах гнева си и се опитах да призова разума й. В крайна сметка аз бях тази, която искаше услуга.

— Това не е необходимо. — Насилих се да се усмихна. — Много мило, че ми предлагаш, но не искам да те затруднявам.