Ришел Мийд - Кръвно обещание

Появи се сервитьорката и докато Сидни й поръча на идеален руски, аз само й посочих в менюто. Хм. Сидни беше пълна с изненади. Имайки предвид грубото й и безцеремонно държание, очаквах тутакси да започне да ме разпитва, но когато сервитьорката се отдалечи, остана мълчалива, като просто си играеше със салфетката, избягвайки погледа ми. Беше доста странно. Определено се чувстваше неудобно в компанията ми. Въпреки че масата ни разделяше, сякаш й се искаше да е още по-далеч. При все това по-ранното й избухване не беше престорено и явно бе непреклонна в желанието си, че съм длъжна да спазвам каквито там бяха правилата й. Е, може и да се правеше на срамежлива, но аз не се колебаех да минавам направо на темата, колкото и да е неудобна. Всъщност това дори беше моя запазена марка.

— И така, готова ли си да ме осветлиш какво става?

Сидни вдигна глава. Сега, когато бяхме на светло, видях, че очите й са кафяви. Освен това забелязах, че има интересна татуировка ниско долу на лявата си буза. Мастилото приличаше на златно, нещо, което никога досега не бях виждала. Беше доста сложна плетеница от цветя и листа и се виждаше само когато наклонеше глава под определен ъгъл, така че златото да улови светлината.

— Казах ти — отвърна тя. — Аз съм алхимик.

— А аз пък ти казах, че не зная какво е това. Да не е някаква руска дума? — Не ми звучеше като такава.

Върху устните й се появи лека усмивка.

— Не. Да разбирам ли, че никога не си чувала за алхимия?

Поклатих глава, а тя подпря брадичка на ръката си и заби отново поглед в масата. Преглътна, сякаш събираше сили, а след това думите потекоха от устата й.

— През средните векове е имало хора, които са вярвали, че ако открият правилната формула или магия, ще могат да превърнат оловото в злато. Нищо чудно, че не са успели. Но това не ги спряло да продължат да търсят най-различни други мистични неща и накрая наистина открили нещо свръхестествено. — Тя се намръщи. — Вампирите.

Припомних си часовете по история. В средните векове сме започнали да се отдръпваме от хората, да се крием и да живеем само в общности от морои и дампири. Това е било времето, когато вампирите наистина се превърнали в мит, поне що се отнася до останалия свят, и дори на мороите се гледало като на чудовища, които трябва да се преследват и унищожават. Сидни потвърди мислите ми.

— И тогава мороите започнали да отбягват хората. Те все още притежавали магически дарби, но хората били по-многобройни. И все още сме. — Последните думи почти я накараха да се усмихне. При мороите размножаването е съпроводено с трудности, докато при хората, изглежда, винаги става лесно. — И мороите сключили сделка с алхимиците. Ако алхимиците помогнат на мороите, дампирите и техните общества да останат в тайна от хората, мороите ще ни дадат това. — Тя докосна златната си татуировка.

— Какво е това? — попитах. — Искам да кажа като изключим очевидното.

Тя я погали нежно с пръсти и когато заговори, не си даде труд да прикрие сарказма си.

— Моят ангел пазител. Истинско злато и… — намръщи се и отпусна ръка — моройска кръв, омагьосана с елементите вода и земя.

— Какво? — Гласът ми прозвуча твърде високо и неколцина посетители в ресторанта се обърнаха, за да ме погледнат. Сидни продължи да говори, тонът й беше много по-нисък и изпълнен с горчивина.

— Не съм във възторг от нея, но това е нашата „награда“ за това, че ви помагаме. Водата и земята се свързват с кожата ни и ни дават същите отличителни черти, които притежават и мороите — е, всъщност две от тях. Никога не боледувам и ще живея много дълго.

— Предполагам, че звучи добре — изрекох, но не особено уверено.

— Може би за някои. Ние не сме имали избор. Тази „кариера“ е семеен бизнес — предава се от поколение на поколение. Всички трябва да знаем за мороите и дампирите. Създаваме си връзки сред хората, които ни позволяват да ви прикриваме, тъй като ние се движим много по-свободно в човешкото общество. Изработили сме си трикове и техники, за да се отърваваме от труповете на стригоите — като онази отвара, която видя. В замяна на това обаче ние искаме да стоим колкото е възможно по-далеч от вас, поради което повечето дампири не узнават за нас, преди да се дипломират. А мороите почти никога. — Млъкна рязко. Предположих, че урокът е свършил. Сърцето ми бясно препускаше. Никога, никога не съм предполагала, че съществува нещо подобно. Почакай. Или пък напротив? По-голямата част от обучението ми наблягаше на физическите аспекти от задълженията на пазителя: наблюдателност, бойни умения и прочее. При все това доста често съм чувала неясни подхвърляния за онези, които в света на хората помагат на мороите да се скрият или ги избавят от странни и опасни ситуации. Но никога не съм се замисляла за това, нито пък съм чувала термина алхимик. Ако бях останала в Академията, може би щях да разбера за него.