Ришел Мийд: Кръвно обещание

— Опитвам се да намеря един град в Сибир, където живеят дампири. Да знаеш къде е?

Окото му не трепна.

— Не.

Прекрасно. И двамата го даваха тежко.

— Да, ясно. Но може би шефът ти ще знае? — усмихнах се сладко, надявайки се да звуча като зажадняла кървава курва. Ако тези дампири не желаеха да говорят, възможно бе единият от мороите да пожелае. — Може би иска компания и би поговорил с мен.

— Той вече си има компания — отряза ме пазителят. — Не се нуждае от друга.

Продължих да се усмихвам.

— Сигурен ли си? — измърках. — Май не е зле да го попитам.

— Не — отвърна пазителят. Тази единствена дума съдържаше предизвикателство и команда. Махай се. Нямаше да се поколебае да отстрани всеки, когото сметнеше за заплаха за господаря му — дори и някакво незначително момиче дампир. За миг се замислих дали да не продължа да настоявам, но реших да се съобразя с предупреждението и да се оттегля.

Свих нехайно рамене.

— Той губи.

И без повече приказки се върнах на масата си, сякаш не бе станало кой знае какво. Но през цялото време бях затаила дъх, очаквайки пазителят да ме сграбчи за косата и да ме изхвърли от клуба. Нищо подобно не се случи. При все това, докато взимах палтото си и оставях няколко банкноти на масата, го видях да ме наблюдава с напрегнат и пресмятащ поглед.

Излязох от „Найтингейл“ със същата небрежна походка и тръгнах по оживената улица. Беше събота вечер и наблизо имаше още много ресторанти и нощни клубове. Купонджии изпълваха улиците, някои в скъпарски дрехи като клиентите на „Найтингейл“; други, на моята възраст, бяха облечени по-небрежно. От клубовете се изсипваше разнородна тълпа, оглушителните звуци на танцова музика изпълваха нощта. Зад стъклените витрини на ресторантите се виждаха елегантни вечерящи, седнали зад богато отрупани маси, по които блестяха сребърни прибори и кристални чаши. Докато вървях сред тълпата, заобиколена от руска реч, едва устоях на желанието да погледна назад. Но не исках да събуждам повече подозрения, в случай че онзи дампир ме наблюдаваше.

Въпреки това, когато завих надолу по една безлюдна улица, която водеше напряко до хотела ми, чух тихи стъпки зад гърба си. Очевидно все пак бях събудила достатъчно опасения и онзи пазител бе решил да ме проследи. Е, нямаше да му се дам. Може и да бях по-ниска от него — и с рокля и високи токчета, но се бях била с достатъчно мъже, включително и стригои. Можех да се справя с този тип, особено ако използвам момента на изненадата. След като толкова дълго бях обикаляла този квартал, вече добре познавах всички завои и потайни ъгълчета. Ускорих крачка и завих зад няколко ъгъла, един от които ме изведе на тъмна и пуста алея. Е, малко плашещо, но пък близкия вход, в който се пъхнах, бе идеално място за засада. Събух безшумно високите си обувки. Бяха черни с красиви тънки кожени каишки, но не най-идеалното бойно снаряжение, освен ако не възнамерявах да извадя окото на някого с токчето. Всъщност идеята не беше никак лоша. Но не бях чак толкова отчаяна. Без тях паважът под босите ми крака беше доста студен, още повече че по-рано през деня бе валяло.

Не се наложи да чакам дълго. След няколко минути чух стъпки и на примигващата светлина, хвърляна от високата улична лампа, видях дългата сянка на преследвача ми да се появява върху тротоара. Непознатият спря, без съмнение ме търсеше. Наистина, този тип беше доста небрежен. Никой пазител, който преследваше някого, не би си позволил подобно нехайство. Трябваше да се движи много по-прикрито и предпазливо и да не се разкрива толкова лесно. Може би обучението за пазители в Русия не беше на нивото на това в академията „Св. Владимир“. Но не беше така. Особено като се имаше предвид начина, по който Дмитрий се справяше с враговете си. В Академията го наричаха бог.

Преследвачът ми направи още няколко крачки и тогава направих своя ход. Изскочих със свити юмруци.

— Добре! — извиках. — Само исках да задам няколко въпроса, така че просто се разкарай или иначе…

Замръзнах. На тротоара не стоеше пазителят от клуба.

Беше човек.

По-точно момиче, не по-голямо от мен. Беше висока приблизително колкото мен, с късо подстригана тъмноруса коса, облечена в тъмносиньо палто, което изглеждаше скъпо. Под него видях елегантни панталони и кожени ботуши, които изглеждаха също толкова скъпи както палтото. А още по-откаченото беше, че я познах. Бях я виждала два пъти в „Найтингейл“ да говори с мъжете морои. Предположих, че е поредната жена, с която те обичат да флиртуват, и повече не й обърнах внимание. В крайна сметка, с какво можеха да ми помогнат хората?