Ришел Мийд: Кръвно обещание

След няколко седмици самотно пътуване най-сетне пристигнах в Санкт Петербург. Все още търся и обикалям, твърдо решена да го открия, макар че в същото време се ужасявам от евентуалната ни среща. Защото ако наистина успея да осъществя безумния си план, ако наистина убия мъжа, когото обичах, това щеше да означава, че този път Дмитрий ще напусне този свят завинаги. А честно казано, аз не бях сигурна дали искам да живея в свят без Дмитрий. Нищо от това не изглеждаше реално. Кой знае? Може би не беше. Може би всичко това се случваше на някой друг. Може би си го бях въобразила. Може би много скоро ще се събудя и всичко с Дмитрий и Лиса ще е наред. Всички ще сме заедно, а той ще бъде до мен, ще ми се усмихва, ще ме прегръща и всичко ще е както трябва. Може би всичко това е било само сън.

Но не вярвам.

Следяха ме.

В това имаше известна ирония, имайки предвид, че през последните няколко седмици аз следях другите. Поне не беше стригой. Вече щях да го зная. Последният ефект от това да съм целуната от сянката беше способността да усещам неживите — за нещастие посредством пристъпи на гадене. При все това бях благодарна на предупредителната система на тялото ми и изпитах облекчение, че преследвачът ми тази нощ не беше безумно бърз, безумно зъл вампир. Напоследък имах достатъчно схватки с тях и ми се щеше поне за малко да отдъхна.

Предположих, че преследвачът ми е дампир като мен, вероятно от клуба. Трябваше да призная, че въпросната личност се движеше не толкова уверено, колкото бих очаквала от един дампир. Стъпките му бяха съвсем ясно доловими върху паважа на тъмните странични улици, по които минавах, и дори веднъж зърнах за миг сянката на някаква фигура. Имайки предвид прибързаните ми действия тази вечер, навярно на този дампир не му беше съвсем чиста работата.

Всичко започна по-рано вечерта в „Найтингейл“. Това не е истинското име на клуба, а превод. Истинското е нещо на руски, което не мога да произнеса. В Щатите клубът беше добре известен сред богатите морои, които пътуваха по света, и сега разбирах защо. Без значение кое време на деня е, посетителите на „Найтингейл“ се обличаха сякаш са на дворцов бал. А и мястото като цяло все едно принадлежеше на отминалите царски времена в Русия със стените си от слонова кост, украсени с позлатена резба и корнизи. Напомняше ми на Зимния дворец — някогашната резиденция на руските царе. Посетих го, когато за пръв път пристигнах в Санкт Петербург.

В „Найтингейл“ разкошните полилеи с истински свещи блестяха, осветявайки позлатения декор дори и в полумрака. Създаваше се илюзията, че всичко искри. Имаше огромна трапезария, пълна с маси с кадифени покривки и сепарета, както и бар, където посетителите общуваха помежду си. Късно вечерта свиреше оркестър и двойките се понасяха по дансинга.

Когато преди две седмици пристигнах в Санкт Петербург, не си направих труда да посетя клуб „Найтингейл“. Бях достатъчно самоуверена, за да си въобразя, че веднага ще открия някой морой, който директно да ме насочи към местоположението на Дмитрий в Сибир. Тъй като не разполагах с други следи къде по-точно в Сибир е отишъл Дмитрий, реших, че градът, където бе отраснал, е мястото, където имах най-голям шанс да се приближа до него. Само че не знаех къде беше то и ето защо се опитах да намеря някой морой, който да ми помогне. В Русия имаше няколко града и комуни, в които живееха дампири, но едва ли в Сибир бяха толкова много, затова смятах, че повечето местни морои ще знаят кое е родното му място. За нещастие се оказа, че мороите, които живееха в градовете на хората, доста успешно се прикриваха. Проверих местата, където смятах, че ще мога да ги намеря, но нямах успех. А без тези морои нищо нямаше да разбера.

Така че започнах да се навъртам в „Найтингейл“, но задачата не се оказа лесна. Беше доста трудно за едно осемнадесетгодишно момиче да се смеси с тълпата, посещаваща най-елитните клубове. Много скоро открих, че скъпите дрехи и щедрите бакшиши отварят доста врати. Сервитьорите ме запомниха и дори и да намираха присъствието ми донякъде странно, не го показваха и с удоволствие ме настаняваха на уединена маса в ъгъла, каквото бе желанието ми. Навярно си мислеха, че съм дъщерята на някой местен магнат или политик. Каквато и да бях, разполагах с достатъчно пари, което най-вече ги интересуваше.

Въпреки това първите ми няколко вечери бяха доста обезкуражаващи. „Найтингейл“ може и да беше сред любимите места за срещи на мороите, но сред редовните му посетители бяха и хората. А отначало ми се стори, че те са и единствените клиенти на клуба. С напредването на нощта тълпата се увеличаваше и аз се взирах през препълнените маси, но не съзрях нито един морой. Най-забележителното, което видях, бе жена с дълга платиненоруса коса, която влезе в залата с група приятели. За миг сърцето ми спря. Жената беше с гръб към мен, но толкова много приличаше на Лиса, че бях сигурна, че са ме открили. Най-странното бе, че не знаех дали да се чувствам развълнувана, или ужасена. Лиса ми липсваше толкова много — ала в същото време не исках да я въвличам в това опасно пътуване. Тогава жената се обърна. Не беше Лиса. Дори не беше морой, а просто човек. Дишането ми бавно се успокои.