Ришел Мийд: Кръвно обещание

Всъщност емоционалните последици се появиха веднага щом взех решението си. Да тръгна по дирите на Дмитрий означаваше да направя няколко неща, които щяха да променят живота ми (без да броим факта, че схватката с него много вероятно щеше да ми струва живота). Все още ходех на училище, оставаха ми само няколко месеца, докато се дипломирам и стана пълноправен пазител. Но всеки ден, прекаран в академията „Свети Владимир“ — отдалечено, строго охранявано училище за морои и дампири, означаваше още един ден, през който Дмитрий е някъде там и живее в състояние, което никога не бе желал. Обичах го твърде много, за да позволя това. И така аз трябваше да напусна училище по-рано и да изляза сред хората, изоставяйки света, в който бях живяла през целия си живот.

Да напусна академията „Св. Владимир“ означаваше да изоставя още нещо — или по-скоро някого: най-добрата ми приятелка Лиса, известна още като Василиса Драгомир. Лиса беше морой, последната от кралската фамилия Драгомир. Бях определена да бъда неин пазител, след като се дипломирам и решението ми да открия Дмитрий разруши предначертаното ни общо бъдеще. Но нямах друг избор, освен да я напусна.

Освен приятелство двете с Лиса имахме необикновена връзка. Всеки морой специализира магията с определен елемент — земя, въздух, вода или огън. Доскоро се смяташе, че съществуват само тези четири елемента. Тогава ние открихме петия: духа.

Това беше елементът на Лиса и тъй като в света съществуваха само неколцина морои, които владеят магията на духа, не знаехме почти нищо за този елемент. В по-голямата си част, изглежда, бе свързан с психичните сили. Лиса притежаваше забележителната дарба да въздейства върху околните посредством внушението — способността да налага волята си почти върху всички. Освен това можеше да лекува и точно тук нещата помежду ни ставаха малко странни. Разбирате ли, аз технически съм умряла при автомобилната злополука, в която загина цялото й семейство. Лиса ме върнала от света на мъртвите, но без да го осъзнава, създавайки по този начин телепатична връзка помежду ни. Оттогава аз винаги улавям присъствието й и чета мислите й. Зная какво мисли и чувства тя, когато е в опасност. Напоследък установихме също, че мога да виждам призраци, които още не са напуснали този свят, нещо, което намирах за смущаващо и се стараех да блокирам. Целият този феномен накратко се нарича с израза „целунат от сянката“.

Нашата целуната от сянката връзка ме прави идеалният избор за защитник на Лиса, тъй като мигом усещам кога тя е в опасност. Бях обещала да я защитавам през целия си живот, но тогава Дмитрий — високият, прекрасен, страстен Дмитрий — промени всичко. Бях изправена пред ужасен избор: да продължа да пазя Лиса или да освободя душата на любимия си. Изборът между двамата разби сърцето ми, оставяйки разяждаща болка в гърдите и парещи сълзи в очите ми. Раздялата ми с Лиса беше мъчителна. Ние бяхме най-добри приятелки от детската градина и заминаването ми беше шок и за двете ни. За да бъда честна трябва да отбележа, че тя не подозираше нищо. Пазех любовта си към Дмитрий в тайна. Той беше мой инструктор, седем години по-голям от мен и също бе определен за неин пазител. Заради това двамата се опитахме с все сили да се преборим с взаимното привличане помежду ни, защото знаехме, че трябва да се фокусираме най-вече върху Лиса и че ще имаме големи неприятности, ако се открие нашата връзка между учител и ученик.

Но принудата да стоя настрани от Дмитрий — въпреки че се бях съгласила с това — бе натрупала в душата ми значително негодувание към Лиса. Може би трябваше да поговоря с нея за това, да й обясня недоволството ми от факта, че целият ми живот е предначертан. Някак си не ми се струваше честно, че докато Лиса е свободна да живее както иска и да обича когото пожелае, аз трябваше да пожертвам собственото си щастие, за да бъде тя защитена. При все това тя беше най-добрата ми приятелка и не можех да понеса мисълта да я разстроя. Лиса беше особено уязвима, защото използването на духа имаше гаден страничен ефект и подлудяваше тези, които владеят тази магия. И така потисках чувствата си, докато накрая те експлодираха и аз напуснах Академията — и Лиса — завинаги.

Един от призраците, които виждах — Мейсън, приятел, убит от стригоите, ми каза, че Дмитрий се е върнал в родината си: Сибир. Душата на Мейсън намери покой и напусна този свят малко след това, без да ми даде други указания къде точно в Сибир е отишъл Дмитрий. Така че трябваше да потегля натам слепешком, да се гмурна в света на хора, говорещи език, който не знаех, за да изпълня обещанието, което бях дала пред себе си.