Ришел Мийд - Кръвно обещание

— Е — отвърна тя сухо, — въпросът не подлежи на обсъждане. Не съм мила. Дори не е по мой избор. Това е заповед от началниците ми.

— Все пак ми се струва, че никак не ти е по вкуса. Защо просто не ми кажеш къде е този град и не пратиш началниците си по дяволите?

— Очевидно нямаш представа за какви хора работя.

— И не ми е нужно. Нямам навик да се съобразявам с шефовете. След като веднъж свикнеш, не е толкова трудно.

— Нима? Дори и да ми нареждат да ти помогна да намериш този град? — попита тя подигравателно. — Виж, ако искаш да стигнеш там, това е единственият начин.

Е… това бе единственият начин да стигна дотам, ако използвах Сидни като източник за информация. Винаги можех да се върна в клуб „Найтингейл“ и да продължа да дебна за удобен случай… но щеше да ми отнеме много повече време. Междувременно тя беше пред мен и разполагаше със сведенията, от които се нуждаех.

— Защо? — попитах. — Защо и ти искаш да дойдеш?

— Не мога да ти кажа нищо друго, освен главното: те ми наредиха.

Страхотно. Погледнах я, опитвайки се да разбера какво става. Защо, за Бога, някои — при това от хората, запознати със света на мороите — ще се интересуват къде отива някаква тийнейджърка, при това дампир? Не мислех, че Сидни имаше скрит мотив — освен ако не беше много, много добра актриса. При все това, хората, пред които се отчиташе, явно имаха определен план, а аз не исках да ставам част от него. В същото време нямах търпение да действам. Всеки изминал ден, без да открия Дмитрий, бе истинско мъчение.

— Кога най-рано можем да тръгнем? — попитах накрая. Реших, че Сидни е по-скоро книжен плъх и не притежава достатъчно умения, за да ме проследи. Със сигурност нямаше да е толкова трудно да се отърва от нея, щом приближим до града на Дмитрий.

Тя изглеждаше донякъде разочарована от отговора ми, сякаш почти се бе надявала, че ще отклоня предложението й и това ще сложи край на задълженията й към мен. И тя като мен не изгаряше от желание да ме придружи. Отвори чантата си, извади отново мобилния си телефон, натиска две минути копчетата и накрая извади информация за разписанието на някакви влакове. Показа ми графика за следващия ден.

— Това устройва ли те?

Погледнах внимателно екрана и кимнах.

— Зная къде е гарата. Ще те чакам там.

— Добре. — Тя се изправи и хвърли няколко банкноти на масата. — До утре. — Тръгна да излиза, но се спря и се обърна. — О, можеш да изядеш и останалите картофи.

Когато за пръв път пристигнах в Русия, отседнах в един от младежките хостели. Имах достатъчно пари, за да се настаня някъде другаде, но исках да остана незабелязана. Освен това разкошната обстановка бе последното, което ме интересуваше. Но когато започнах да посещавам „Найтингейл“, осъзнах, че е доста странно да се прибирам в младежкия хостел, издокарана в дизайнерска рокля. Затова сега бях отседнала в лъскав хотел с мраморно фоайе и момчета, които винаги ти отварят вратата. Фоайето бе достатъчно голямо, за да се побере цял младежки хостел. Може би дори два. Моята стая също беше прекалено огромна, но тази вечер бях благодарна най-после да се прибера, да съблека роклята и събуя сандалите с високи токчета. Осъзнах с известно съжаление, че се налагаше да оставя роклите, които си бях купила в Санкт Петербург. Исках да пътувам с колкото може по-малко багаж и въпреки че раницата ми беше голяма, не можеше да побере всичките ми нови дрехи. Е, добре. Без съмнение шикозните рокли щяха да ощастливят някоя от чистачките. Единственото украшение, от което се нуждаех, беше моят назар — медальонът, който приличаше на синьо око. Беше подарък от майка ми, а на нея й е бил подарен от баща ми. Винаги го носех на шията си.

Нашият влак за Москва тръгваше към обяд, а след това трябваше да хванем транссибирската железница за Сибир. Исках да съм отпочинала и със свежи сили. Облякох пижамата си и се сгуших в леглото под дебелия юрган. Надявах се скоро да заспя. Ала вместо това в главата ми се въртяха стотици мисли за всичко, което се бе случило напоследък. Ситуацията със Сидни бе странен обрат, но смятах, че ще се справя. Докато се движехме с обществен транспорт, трудно би ме предала в ръцете на мистериозните си началници. А от това, което каза за продължителността на пътуването, щяха да са нужни два или три дни, за да стигнем до града. Два дни можеха да се сторят едновременно дълги или невъзможно къси. Искам да кажа, че имаше вероятност след няколко дни да се изправя срещу Дмитрий… и тогава какво? Дали можех да го направя? Можех ли да го убия? И дори и да реша, че мога, дали наистина притежавах достатъчно сили и умения, за да го надвия? Едни и същи въпроси ме преследваха през последните две седмици. Дмитрий ме бе научил на всичко, което знаех, а с изострените си рефлекси на стригой той сигурно наистина се бе превърнал в бог, както винаги се шегувах по негов адрес. Най-вероятно смъртта щеше да бъде моят край. Но в момента нямаше смисъл да се тревожа за това, а когато погледнах към часовника в стаята, установих, че вече цял час лежа будна. Това не беше добре. Трябваше да бъда в най-върховата си форма. Затова направих нещо, което не биваше, но което винаги отвличаше ума ми от собствените ми тревоги — най-вече защото прониквах в ума на някой друг. Не ми беше нужна особена концентрация, за да се вмъкна в главата на Лиса. Не знаех дали мога да го направя, след като бяхме толкова отдалечени една от друга, но открих, че процесът не беше по-различен, отколкото ако бях до нея.