Ришел Мийд - Кръвно обещание

Той често ми бе говорил за Русия и през цялото време се кълнеше, че всичко там много щяло да ми хареса.

— За теб всичко ще бъде като вълшебна приказка — каза ми той веднъж. Беше миналата есен по време на упражненията преди часовете, малко преди да завали първият сняг. Наоколо се стелеше мъгла и всичко бе покрито с кристални капки роса.

— Съжалявам, другарю — отвърнах и вдигнах ръце, за да завържа косата си на конска опашка. Дмитрий винаги обичаше косата ми да е разпусната, но по време на упражнение по бойни техники? Дългата коса само щеше да ми пречи. — Борч и някаква задръстена и остаряла музика не са представата ми за щастлив край.

Тогава той се усмихна с една от редките си, непринудени усмивки, при които в ъгълчетата на очите му се появяваха няколко бръчици.

— Борш, не борч. Освен това познавам апетита ти. Ако си достатъчно гладна, ще го изядеш.

— Значи гладуването е съществена част, за да се сбъдне тази вълшебна приказка, така ли? — Нищо не ми доставяше по-голямо удоволствие от това да дразня Дмитрий. Е, с изключение на целувките.

— Говоря за земята. За сградите. Да попаднеш в някой от големите градове — никога не си виждала подобно нещо. Всичко в Америка сякаш е построено по един калъп — винаги големи, грубовати блокове. Строи се това, което е бързо и лесно. Но в Русия… там сградите са като произведения на изкуството. Те са изкуство, дори и множеството обикновени жилищни сгради. А места като Зимния дворец и Троицкия събор или Измайловската катедрала в Санкт Петербург? Дъхът ти ще секне при вида им.

Лицето му сияеше при спомена за градовете, които бе видял, а радостта преобразяваше красивите му черти в божествени. Мисля, че един ден нямаше да му стигне да изброи руските забележителности. Сърцето ми изгаряше в гърдите само докато го гледах. И тогава, както винаги, когато се боях, че може да стана лигава или сантиментална, пусках някоя шега, за да отвлека вниманието му и да прикрия чувствата си. Това го изтръгваше от спомените, връщаше го към действителността и нашата работа.

Сега, докато се разхождах из улиците със Сидни, ми се искаше да можех да си взема обратно всички онези тъпи шеги и да бях слушала много повече как Дмитрий разказва за родината си. Бих дала всичко на света, за да може в този миг Дмитрий да е тук, с мен, но такъв, какъвто го познавах и обичах. Бил е прав за сградите. Наистина повечето от тях бяха копие на това, което можеш да видиш и в Щатите или навсякъде другаде по света. Но някои бяха изключителни — боядисани в ярки цветове, украсени със странни, но красиви, подобни на луковици куполи. Понякога наистина изглеждаха като нещо неземно. И през цялото време не спирах да си мисля, че Дмитрий трябваше сега да е с мен, да крачи до мен и да ми обяснява всичко наоколо. Щяхме да сме на романтично пътешествие. Двамата щяхме да похапнем вечерта в някой екзотичен ресторант, а след това да танцуваме до зори. Щях да нося една от онези дизайнерски рокли, които бях оставила в хотела в Санкт Петербург. Така трябваше да бъде. А не да крача редом с намръщено момиче от човешката раса.

— Нереално е, нали? Като излязло от някаква приказка.

Гласът на Сидни ме сепна и аз осъзнах, че сме спрели пред нашата железопътна гара. В Москва имаше доста. От думите й, сякаш ехо от въображаемия ми разговор с Дмитрий, по гръбнака ми пробягаха ледени тръпки. Най-вече, защото беше права. Гарата нямаше от онези подобни на луковица куполи, но при все това приличаше на нещо, излязло от страниците на книга с приказки. Беше нещо средно между замъка на Пепеляшка и къщата на злата вещица, направена от шоколад и петмез. Имаше голям покрив, извит като дъга и кули в двата края. Белите стени бяха изпъстрени с кафяви тухли и зелена мозайка, сякаш нашарени с ивици. В Щатите някой навярно би го сметнал за крещящо и твърде натруфено, но на мен ми изглеждаше красиво.

Сълзи запариха в очите ми, докато се питах какво ли би казал Дмитрий за тази сграда. Вероятно щеше да я хареса, както би харесал всичко тук. Осъзнала, че Сидни очаква отговора ми, аз преглътнах сълзите си и отново влязох в ролята на лекомислена тийнейджърка.

— Може би като от приказка за железопътна гара.

Тя повдигна вежди, изненадана от безразличието ми, но не каза нищо. А и какво би могла да каже? Може би ако продължа със сарказма, накрая ще се ядоса достатъчно, за да ме зареже. Но нещо ме караше да се съмнявам, че ще имам този късмет. Бях напълно сигурна, че страхът й от началниците й бе по-голям от чувствата, които изпитваше към мен.