Ришел Мийд - Кръвно обещание

Имахме билет за първа класа, но купето се оказа доста по-малко от това, което очаквах. От двете страни имаше седалки, които се разгъваха и ставаха на легла, един прозорец, а високо върху стената бе монтиран телевизор. Предполагаше се, че би помогнал, за да мине времето по-неусетно, но аз често имах затруднения с руската телевизия — не само заради езика, но и защото програмите, които излъчваха, ми се струваха доста странни. Все пак двете със Сидни разполагахме с достатъчно място, независимо че купето бе по-тясно, отколкото и двете бихме желали. Цветовете ми напомняха за същия чудат стил, който вече бях виждала в руските градове. Дори стените извън купето ни бяха в светли тонове, а по средата подът в коридора бе покрит с тесен плюшен килим на червени и жълти шарки. Седалките вътре в купето бяха отрупани с възглавнички от тъмнооранжево кадифе, на прозорците висяха завеси в същите отсенки на златисто и прасковено, изработени от плътна материя, украсена с копринена бродерия. Всичко това, в комплект с натруфената масичка в средата на купето, създаваше впечатлението все едно пътуваш в минидворец.

Когато влакът потегли от гарата, вече се бе стъмнило. Поради някаква причина транссибирските влакове винаги тръгваха от Москва през нощта. Още не беше толкова късно, но Сидни искаше да спи, а аз нямах желание да я дразня допълнително. Затова изгасихме всички светлини, с изключение на малката лампа за четене над главата ми. На гарата си бях купила списание и въпреки че не разбирах езика, снимките на гримове и дрехи бяха отвъд всякакви културни бариери. Прелиствах колкото бе възможно по-тихо страниците, като се възхищавах на летните потници и рокли и се питах кога — или изобщо някога — ще започна отново да се интересувам от подобни неща. Когато си легнах, не бях уморена, но сънят скоро ме обори. Сънувах как се нося по вълните с водни ски, когато морето и слънцето наоколо внезапно изчезнаха и аз се озовах в стая, чиито стени бяха опасани с лавици, пълни с книги. Върху масите, подредени в редици, бяха поставени супермодерни компютри. Мястото излъчваше атмосфера на спокойствие и вглъбеност. Беше библиотеката в академията „Св. Владимир“.

— О, стига . Не и днес — изпъшках аз.

— Защо не днес? Защо не всеки ден?

Извърнах се и се озовах срещу красивото лице на Ейдриън Ивашков. Ейдриън беше морой, праплеменник на кралицата и някой, който оставих в стария си живот, когато поех на тази самоубийствена мисия. Той имаше красиви изумрудено зелени очи, които караха повечето момичета да припадат в захлас, особено след като бяха комбинирани със стилно разрошена кестенява коса. Освен това беше нещо като влюбен в мен, а това бе причината да му поискам пари за това пътуване. Използвах неустомия си чар и слабостта му, за да го убедя.

— Истина е — признах си. — Предполагам, че би трябвало да съм доволна, задето се появяваш само веднъж седмично.

Той се ухили и седна наобратно в един от тапицираните дървени столове. Беше висок, като повечето морой, със стройно и мускулесто тяло. Мороите никога не са с едри и набити фигури.

— Отсъствието още повече засилва чувствата, Роуз, но не ми се иска да ме имаш за даденост.

— Колкото до това, не се тревожи.

— Предполагам, че няма да ми кажеш къде си?

— Не.

С изключение на Лиса, Ейдриън бе другият жив морой, който владееше магията на духа, а сред талантите му бе способността да се появява в сънищата ми — често неканен — и да говори с мен. Слава Богу, че силите му не му позволяваха да разбере къде се намирам.

— Направо ме убиваш, Роуз — рече той с мелодраматичен тон. — Всеки ден без теб е мъчение. Празен. Самотен. Вехна по теб и се чудя дали още си жива.

Говореше със свойствения си преувеличен, глупав маниер. Ейдриън рядко взимаше нещата на сериозно и у него винаги се усещаше нещо лекомислено и пренебрежително. Духът правеше нестабилни тези, които го владеят, и колкото и да се бореше с този страничен ефект, той не бе останал незасегнат. Но под цялата тази пресилена мелодрама усетих зрънце истина. Независимо колко празноглав изглеждаше, Ейдриън наистина се тревожеше за мен.

Скръстих ръце.

— Е, явно е, че все още съм жива. Така че предполагам, можеш да ме оставиш да поспя.

— Колко пъти съм ти го казвал? Ти спиш .

— Да, но разговорът с теб ме уморява.

Той се засмя.

— О, толкова много ми липсваш. — Усмивката му помръкна. — На нея също й липсваш.

Сковах се. Нея . Дори нямаше нужда да произнася името й. Нямаше съмнение за кого говори.