Ришел Мийд - Кръвно обещание

Лиса .

Самото име ми причини болка, особено след като я видях миналата нощ. Да избера между Лиса и Дмитрий бе най-трудното решение в живота ми, а с времето не ставаше по-лесно. Може и да бях избрала него, но да съм далеч от нея бе все едно да ми отрежат ръката, особено след като чрез връзката ни ние никога нямаше да бъдем напълно разделени.

Ейдриън ме изгледа подозрително, сякаш прочел мислите ми.

— Виждала ли си я?

— Не — излъгах. Нямаше да призная, че я бях видяла миналата нощ. Нека да си мисли, че вече не се интересувам. — Онова вече е минало и сегашният ми живот няма нищо общо.

— Добре. Животът ти е изпълнен само с опасни и тайни мисии.

— Ти не би разбрал нищо, което не е свързано с пиенето, пушенето или свалянето на жени.

Той поклати глава.

— Ти си единствената, която искам, Роуз.

За нещастие му вярвах. Щеше да бъде по-лесно и за двама ни, ако си бе намерил някоя друга.

— Е, може и да е така, но ще се наложи да почакаш.

— Още колко?

Задаваше ми този въпрос през цялото време, всеки път, а аз все му повтарях, че ще е дълго и само си губи времето. Ала тази вечер се замислих за вероятната следа на Сидни и се поколебах.

— Не зная.

Лицето му се озари от надежда.

— Това е най-оптимистичното нещо, което съм чувал досега от теб.

— Не се въодушевявай прекалено. „Не зная“ може да е един ден или една година. Или никога.

Дяволитата му усмивка се завърна и дори аз трябваше да призная, че е много сладък.

— Надявам се, че този ден ще настъпи.

Мисълта за Сидни ме подсети за нещо.

— Хей, чувал си за алхимиците?

— Разбира се.

Типично.

— Разбира се, че си чувал.

— Защо? Да не би да си срещнала някой от тях?

— Нещо такова.

— Какво си направила?

— Защо смяташ, че съм направила нещо?

Ейдриън се засмя.

— Алхимиците се появяват само когато има неприятности, а ти винаги се забъркваш в такива. Бъди внимателна. Те са религиозни фанатици.

— Доста силно казано. — Сидни не ми приличаше на фанатичка.

— Само не им позволявай да те спечелят за каузата си. — Намигна ми. — Харесвам грешницата в теб.

Понечих да му кажа, че навярно Сидни и без това смята, че съм изгубена кауза и не подлежа на спасение, но той сложи край на съня и отново заспах. Но вместо да се върна в съня си, аз се събудих. Влакът потракваше успокоително, докато пътувахме през руската земя. Лампата за четене все още бе включена и светлината й ми се стори твърде ярка за сънените ми очи. Протегнах се, за да я изгася и забелязах, че леглото на Сидни е празно. Вероятно е в банята , помислих си. Все пак се притесних. Тя и групата й алхимици си оставаха мистерия за мен и изведнъж ми хрумна, че може да има някакъв зловещ план. Дали не е отишла да се срещне с някой от тайните си началници? Реших да я намеря.

Естествено нямах представа къде би могла да се намира в този голям влак, но логиката никога досега не е била пречка за мен. Нямаше причина и сега да ме спре. За мое облекчение, след като нахлузих обувките си и излязох в коридора, установих, че не е нужно да я търся много надалеч. По дължината на коридора имаше прозорци със същите пищни завеси, както в купето. Сидни стоеше пред един от тях с гръб към мен, наметнала одеяло на раменете си и вперила поглед навън. Косата й бе разрошена от съня и не изглеждаше толкова блестяща на мъждивата светлина.

— Хей — подех нерешително. — Добре ли си?

Тя се извърна леко към мен. Едната й ръка придържаше одеялото, а другата си играеше с кръста на шията й. Спомних си коментарите на Ейдриън за религията.

— Не мога да спя — отвърна тя рязко.

— Заради… заради мен ли?

В отговор тя отново се извърна към прозореца.

— Виж — започнах, чувствайки се безпомощна. — Ако има нещо, което мога да направя… искам да кажа освен да прекратя това пътуване…

— Ще се справя — прекъсна ме тя. — Просто всичко това е наистина странно за мен. През цялото време ми се налага да се оправям със себеподобните ти, но май не мога да се справя с теб, нали?

— Можеш да се настаниш в отделно купе, ако това ще ти помогне. Можем — да намерим стюарда, аз имам пари, за да доплатим.

Тя поклати глава.

— Става дума само за два дни.

Не знаех какво друго да кажа. Присъствието на Сидни създаваше голямо неудобство в моя план, но не исках тя да страда. Докато наблюдавах как си играе с кръста, се опитвах да измисля нещо успокоително. Евентуален разговор относно възгледите ни за Бог може би щеше да ни сближи, но някак си не ми се вярваше, че ако й споделя за ежедневните си спорове с Бога и съмненията си в последно време относно Неговото съществуване, наистина ще ми помогне да се отърся от репутацията си на дяволско-изчадие-на-мрака.