Ришел Мийд - Духовна връзка

— Госпожице Хатауей — започна Айрис, като пропусна титлата ми. — По кое време миналата нощ се върнахте в стаята си?

— Не си спомням точния час… — Стараех се да гледам към нея и Ейб, но да не обръщам внимание на морето от лица. — Мисля, че беше някъде около пет сутринта. Може би шест.

— Имаше ли някой с вас?

— Не, ами — да. По-късно. — О, Господи. Ето че се започна. — Хм, Ейдриън Ивашков ме посети.

— По кое време дойде той? — попита Ейб.

— И за това не съм сигурна. Предполагам… няколко часа след като се прибрах.

Ейб отправи очарователната си усмивка към Айрис, която се ровеше в някакви листа.

— Интервалът на часа на убийството на кралицата е стеснен между седем и осем. Роуз не е била сама. Разбира се, господин Ивашков трябва да го потвърди.

Огледах набързо залата. Даниела беше пребледняла. Сбъдваше се най-лошият й кошмар: Ейдриън беше замесен. Но като погледнах по-назад, видях самия Ейдриън, който изглеждаше странно спокоен. Искрено се надявах да не е пиян.

Айрис вдигна тържествуващо един лист.

— Разполагаме с подписано изявление на портиера, който твърди, че господин Ивашков е пристигнал в сградата на обвиняемата приблизително в девет и двадесет.

— Това е доста конкретно — обади се Ейб. Прозвуча развеселено, сякаш тя бе казала нещо забавно. — Може ли някой от служителите на рецепцията да го потвърди?

— Не — отвърна Айрис с леден тон. — Но това е достатъчно. Портиерът си го спомня, защото тъкмо по това време е смятал да излезе в почивка. Госпожица Хатауей е била сама по време на убийството. Тя няма алиби.

— Е — рече Ейб, — според някои доста спорни „факти“.

Нищо повече не се каза за времето. Това свидетелство бе записано в съдебния протокол и аз поех дълбоко дъх. Никак не ми се нравеше насоката на разпита, но можеше да се очаква, имайки предвид по-ранните разговори, които бях дочула през връзката ни с Лиса. Не беше добре, че нямах алиби, но донякъде споделях интуитивния оптимизъм на Ейб. Това, с което разполагаха досега, не изглеждаше достатъчно, за да се насрочи съдебен процес. Освен това те не попитаха нищо друго за Ейдриън, което го оставяше настрани от разследването. Следващото доказателство — обяви Айрис със самодоволна усмивка. Тя беше наясно, че това е часа на убийството не е достатъчно убедително, но каквото и да следваше, тя смяташе, че е истинско злато.

Но всъщност се оказа сребро. Сребърен кол.

Господ да ми е на помощ, но тя размаха сребърен кол в найлонов плик за веществени доказателства. Той проблесна на светлината на лампите — с изключение на върха му. Той беше потъмнял. От кръв.

— Това е сребърният кол, с който е била убита кралицата — обяви Айрис. — Сребърният кол на госпожица Хатауей.

Ейб се засмя.

— О, стига. Пазителите постоянно използват сребърни колове. И всички са много, изключително подобни.

Айрис не му обърна внимание, а се втренчи в мен.

— Къде се намира в момента сребърният ви кол?

Намръщих се.

— В стаята ми.

Тя се обърна и погледна някъде над множеството.

— Пазител Стоун?

От множеството се надигна висок дампир с рунтави черни мустаци.

— Да?

— Вие извършихте обиска на стаята на госпожица Хатауей и нейните вещи, нали така?

Ахнах възмутено.

— Претърсвали сте моите…

Строгият поглед на Ейб ме принуди да млъкна.

— Точно така — кимна пазителят.

— И намерихте ли сред тях сребърен кол? — попита Айрис.

— Не.

Отново се обърна към нас, все още преливаща от самодоволство, но Ейб сякаш намери това ново разкритие дори за по-смешно от предишното.

— Това още нищо не доказва. Може да е изгубила сребърния си кол, без да е разбрала.

— В сърцето на кралицата?

— Госпожице Кейн — предупреди я съдията.

— Извинете, Ваша чест — изрече Айрис най-невъзмутимо. Обърна се към мен. — Госпожице Хатауей, има ли нещо специално в сребърния ви кол? Нещо, което да го отличава от другите?

— Д-да.

— Можете ли да го опишете?

Преглътнах. Имах лошо предчувствие за това.

— Около върха има гравирано изображение, нещо като геометрична фигура. — Пазителите често гравират подобни украшения. Намерих този сребърен кол в Сибир и го задържах. Е, всъщност Дмитрий ми го изпрати, след като го е измъкнал от гърдите си.

Айрис пристъпи към скамейките с членовете на съвета и им показа найлоновия плик така, че всеки от тях да може да го огледа. Като се върна при мен, ме попита:

— Това вашият сребърен кол ли е? Вашият ли е?

Вгледах се смаяно. Той беше. Наистина. Отворих уста, готова да изрека да , но тогава улових погледа на Ейб. Той, разбира се, не можеше да ми говори открито, но с този поглед ми изпрати няколко съобщения. Най-важното бе да внимавам какво говоря, да бъда хитра. Какво друго можех да очаквам от хлъзгав човек като Ейб?