Ришел Мийд: Духовна връзка

Отдръпна се назад към мястото си, а аз изгледах поред физиономиите на двамата кандидати за мои адвокати. Разбрах какво искаше да ми подскаже Даниела. Явно Ейдриън бе успял да я убеди да го ангажира със защитата ми, след което тя бе уговорила Деймън да я поеме. Да го отхвърля сега, означаваше да я обидя, а като се имаше предвид, че Даниела Ивашков бе сред малкото кралски особи, които се държаха мило с мен, със сигурност не бих искала да я настройвам срещу себе си. Пък и ако всичко това беше някакъв заговор на дворцовия кръг, да имам на своя страна един техен член навярно беше единственият ми шанс за спасение.

И все пак… там беше застанал Ейб, загледан в мен с чаровната си усмивка. Със сигурност умееше да постига своето, макар и до голяма степен благодарение на въздействащото си присъствие и страховитата си репутация. Ако обаче разполагаха с някакво абсурдно доказателство срещу мен, само личността на Ейб нямаше да е достатъчна, за да ме спаси. Разбира се, той беше много хлъзгав. Истинска змия. Можеше да постигне дори невъзможното. Със сигурност е задействал доста от връзките си заради мен.

Това обаче не променяше факта, че не беше адвокат.

Обаче ми беше баща.

Да, той бе моят баща и въпреки че едва се познавахме, той бе изминал толкова дълъг път, за да дойде и да се изправи пред съда в изискания си сив костюм, за да ме защитава. Можеше ли да ми навреди бащината му любов? И наистина ли го биваше за адвокат? Ще се потвърди ли към края на деня старата мъдрост, че кръвта вода не става? Не знаех. И тази мъдрост всъщност никога не ми бе допадала. Може да беше в сила при хората, но при вампирите нямаше смисъл.

През това време Ейб продължаваше да се взира напрегнато в мен с тъмнокафявите си очи, почти като моите. Довери ми се , искаше да ми внуши той. Но можех ли? Можех ли да се доверя на семейството си? Можех да имам доверие на майка си, ако беше тук, но знаех също, че тя вярваше на Ейб.

Въздъхнах и посочих с ръка към него.

— Избирам него. — И добавих едва чуто: — Само да не ме провалиш, Змей.

Усмивката на Ейб се разшири, докато в залата отекваха смаяни викове, а Деймън едва не се задави от бурните си протести. Даниела Ивашков отначало може и да го е убеждавала с много усилия да поеме моя случай, но сега това дело се бе превърнало за него във въпрос на лична гордост. Нищо чудно решението ми да се откажа от него да навреди на репутацията му.

Но аз бях направила избора си и раздразненият съдия не желаеше да слуша повече спорове. Нареди на Деймън да освободи адвокатската скамейка, а Ейб се настани на мястото му. Съдията започна със стандартната уводна процедура, като ни обясни защо сме се събрали тук и така нататък. Докато говореше, аз се наведох към Ейб.

— В какво ме забърка? — просъсках му аз.

— Аз ли? Ти в какво си се забъркала? Не може ли, като повечето бащи, най-много да ми се наложи от време на време да те прибирам от полицейския участък, защото си се напила?

Започнах да разбирам защо хората се дразнеха, когато се шегувах в напечени ситуации.

— Става дума за шибаното ми бъдеще! Ще ме изправят пред съда и ще ме осъдят!

Всяка следа от веселие изчезна от лицето му. Изражението му стана твърдо, мъртвешки сериозно. По гърба ми пробягнаха ледени тръпки.

— Това — изрече той с нисък, равен глас — е нещо, за което ти се заклевам, че никога, никога няма да се случи.

Съдията отново насочи вниманието си към нас и към представителя на обвинението — жена на име Айрис Кейн, която не беше от кралска фамилия, но изглеждаше дяволски безчувствена. Може би всички прокурори бяха такива.

Преди да бъдат представени доказателствата срещу мен, убийството на кралицата бе описано до най-отвратителните подробности. Как е била намерена тази сутрин в леглото си, със сребърен кол, забит в сърцето й, и с лице, изкривено от ужас и изненада. Навсякъде имало кръв: върху нощницата, сред чаршафите, по тялото й… На всички в залата бяха показани снимки, които предизвикаха най-различни реакции.

Изненадани възклицания. Още страх и паника. А някои… някои се разплакаха. Част от тези сълзи несъмнено се дължаха на ужасната ситуация, но мисля, че мнозина плачеха, защото наистина обичаха или харесваха Татяна. Понякога тя беше студена и надменна, но като цяло царуването й беше мирно и справедливо.

След показването на снимките ме призоваха. Изслушването не протичаше като нормален съдебен процес. Липсваше обичайната размяна на реплики между адвокат и прокурор, докато разпитваха свидетелите. Просто стояха там и се редуваха да задават въпроси, докато съдията се грижеше за реда.