Ришел Мийд - Духовна връзка

— Деймън Тарус? — предположи Лиса. Ейдриън кимна.

— Кой е той? — попита Кристиан.

— Братовчед на майка ми — поясни Ейдриън. — И наш семеен адвокат. Истинска акула. Голям мръсник, но може с всичко да се справи.

— Е, предполагам, че ще помогне — отрони Кристиан със замислена физиономия. — Но дали ще е достатъчно добър, за да се пребори въпреки така наречената сериозна улика?

— Не зная. Наистина не зная. — Ейдриън бръкна разсеяно в джоба си, където обикновено държеше цигарите си, но днес не ги бе взел. Въздъхна. — Дори не зная каква е тази улика, нито как е умряла леля Татяна. Чух само, че тази сутрин я намерили мъртва.

Лиса и Кристиан се спогледаха. Кристиан сви рамене, а Лиса отново се обърна към Ейдриън, като пое ролята на вестоносец.

— Намерили са я в леглото й, прободена в сърцето със сребърен кол.

Ейдриън не каза нищо. Изражението му почти не се промени. На Лиса й хрумна, че при всичките тези разговори за невинност, улики и адвокати всички някак си забравиха факта, че кралица Татяна беше пралеля на Ейдриън. Той не одобряваше някои от нейните решения и имаше навика да сипе доста шеги по неин адрес зад гърба й. Но тя си оставаше от неговото семейство. Много близка негова роднина, която той бе познавал през целия си живот. Нормално бе сега да страда заради смъртта й, освен всичките останали тревоги. Дори аз се почувствах донякъде объркана. Мразех Татяна заради това, което ми стори, но никога не съм пожелавала смъртта й. Пък и не можех да забравя, че понякога тя говореше за мен, сякаш бях достойна личност. Може и да беше преструвка от нейна страна, но бях напълно сигурна, че кралица Татяна бе искрена през онази нощ, когато се отби за кратко в дома на Ивашков. Беше изтощена и замислена, най-вече загрижена как да осигури мира за своите поданици.

Лиса се загледа в отдалечаващия се Ейдриън със симпатия и тъга. Кристиан я докосна нежно по рамото.

— Хайде — рече. — Ще изясним това, което ни е нужно. Сега сме още в началото.

Почувствала се съвсем безпомощна, Лиса се остави да я изведе навън, за да се отдалечат от изпадналите в паника тълпи. Оранжевата светлина на залязващото слънце къпеше листата и дърветата в топли златисти багри. Когато се връщахме с Дмитрий от склада, навън също се бяха насъбрали доста хора, но изобщо не можеше да се сравнява със сегашното множество. Подплашени, всички си разменяха какви ли не слухове. Някои вече се бяха преоблекли в траурни дрехи, изцяло в черно. Сълзи се стичаха по лицата им. Зачудих се колко от тези сълзи са искрени. Дори и в разгара на тази трагедия, след това жестоко престъпление, кралските фамилии продължаваха да си съперничат за властта.

Всеки път щом чуеше името ми, Лиса все повече се разгневяваше. Гневът й бе примесен с озлобление, сякаш черен дим преминаваше през връзката ни и тя често губеше контрол върху постъпките си. Всичко това се дължеше на магията с духа.

— Не мога да повярвам! — извика тя на Кристиан. Аз забелязах, но не и тя, че той бързаше да я отведе някъде, където нямаше хора. — Как би могъл някой да си помисли такива неща за Роуз? Това е заговор. Трябва да е заговор.

— Зная, зная — кимна й той. Много добре познаваше признаците на страничния ефект на духа и се опитваше да я успокои. Скоро стигнаха до малка тревиста поляна. Седнаха на тревата, в сянката на един голям лешников храст. — Ние с теб знаем, че не го е извършила. Не се съмняваме в това. И ще го докажем. Не може да я накажат за нещо, което не е извършила.

— Не познаваш тази клика — изръмжа Лиса. — Ако някой е решил да я накисне за това убийство, те са способни на всичко. — Много внимателно, без тя да забележи, аз изтеглих част от мрака в нея, опитвайки се да я успокоя. За нещастие гневът й щеше да се прелее в мен и да усили моя.

Кристиан се засмя.

— Забравяш, че и аз съм израснал сред тази клика. Нали ходя на училище заедно с децата им. Познавам ги… но не бива да изпадаме в паника, преди да сме научили повече, нали?

Лиса въздъхна. Почувства се по-добре и се усмихна леко на Кристиан. Аз пък си казах да внимавам, за да не отнема твърде много от мрака в нея.

— Не си спомням досега да си бил толкова разумен.

— Това е защото всеки има различно определение за „разумен“. Просто не разбират правилно моето, това е всичко. — В гласа му сега се долавяше лека надменност.

— Май си доста неразбран — засмя се тя.

Погледите им се преплетоха. Усмивката на лицето му се преобрази в нещо по-топло, по-нежно.