Ришел Мийд - Духовна връзка

Един от пазителите пристъпи колебливо напред — като се наложи да заобиколи тялото на изпадналия в безсъзнание свой колега — и Дмитрий отново настръхна. Тъкмо се приготви да блокира приближаването на пазителя и отново да ме защити, когато аз изскочих напред и застанах между двамата мъже, като сграбчих ръката на Дмитрий и го погледнах в очите. Кожата му беше толкова топла и беше толкова хубаво да се докосне до моята. Най-хубавото нещо на света.

— Моля те. Стига вече.

Видях, че той най-после проумя какво се опитвах да му кажа. Хората още се страхуваха от него. Никой не знаеше какво беше той сега. Лиса му бе казала, че ако се държи спокойно и нормално, ще уталожи страховете на всички около него. Но това? Да се сражава съвсем сам срещу цяла армия от пазители? Това в никакъв случай нямаше да му донесе точки за добро поведение. Ако питаха мен, вече бе прекалено късно за това, но все пак трябваше да се опитам да предотвратя нови щети. Не можех да им позволя отново да го натикат в килията, не и заради мен.

Докато ме гледаше, той също ми предаде своето безмълвно послание: че ще продължи да се сражава заради мен, че ще се бие, докато има сили, за да им попречи да ме отведат.

Поклатих глава и на раздяла му стиснах ръката. Пръстите му пак бяха същите, каквито ги помнех, дълги и изящни, макар и с мазоли от многогодишните тренировки. Пристъпих напред и се обърнах с лице към онзи пазител, който пръв ни беше заговорил. Предположих, че той е водачът на групата.

Протегнах ръце и бавно направих крачка напред.

— Ще се държа кротко. Но, моля ви… не го заключвайте отново. Той просто… той просто си помисли, че съм изпаднала в беда.

Работата беше в това, че щом белезниците щракнаха около китките ми, аз започнах да си мисля, че яко съм го загазила. Докато пазителите си помагаха един друг да се изправят от пода, водачът им пое дълбоко дъх и изрече това, което се бе опитал да направи още с влизането си. Преглътнах мъчително, докато чаках да чуя името на Виктор.

— Роуз Хатауей, арестувана си за държавна измяна.

Не беше точно това, което очаквах. С надеждата, че покорството ми ще ми помогне да облекча участта си, попитах:

— Каква държавна измяна?

— Убийството на Нейно кралско величество, кралица Татяна.

Може би някой тук имаше извратено чувство за хумор, но се озовах в килията, наскоро опразнена от Дмитрий.

Оставих се да ме водят най-покорно, след като пазителят ми съобщи в какво ме обвиняват. Всъщност изпаднах в някаква летаргия, защото просто не можех да проумея повечето от това, което ми каза водачът на дворцовата стража. Всъщност направо не можех да повярвам, че говори за мен. Не изпитвах нито гняв, нито обида от обвинението, защото още бях зашеметена от новината за смъртта на кралица Татяна.

Но не беше просто мъртва. Беше убита.

Убита?

Как е възможно това да се случи? Как въобще се е случило именно тук? Кралският двор беше едно от най-строго охраняваните места в целия свят и особено кралица Татяна беше изключително добре пазена — от същата група дворцови стражи, които само преди малко се нахвърлиха срещу Дмитрий и мен. Освен ако е напуснала кралския двор — аз обаче бях съвсем сигурна, че не го е напускала — никой стригой не можеше да я убие. При постоянните заплахи, сред които живеехме, убийството сред морои и дампири беше нещо почти нечувано. Е, понякога се случваше. Това бе неизбежно във всяко общество, но след като бяхме толкова жестоко преследвани, ние рядко имахме време да се нахвърляме един срещу друг (ако не броим ожесточените спорове в съвета). Отчасти именно заради това Виктор бе осъден толкова сурово. Неговите действия бяха сред най-тежките възможни престъпления.

До днес.

След като преглътнах невероятната новина за убийството на кралица Татяна, успях да си задам най-важния, истинския въпрос: „Защо аз? Защо обвиняват мен?“ Не бях адвокат, но бях напълно сигурна, че да наречеш някого лицемерна кучка не е достатъчно солидно доказателство за съдебен процес.

Опитах се да науча повече подробности от пазачите, дежурещи пред килията ми, но те оставаха мълчаливи, с намръщени лица. Понеже гласът ми беше прегракнал от крещене, се свих на леглото и проникнах в съзнанието на Лиса, откъдето можех да се сдобия с повече информация.

Лиса не беше на себе си от тревога, като се опитваше да получи отговори от всеки, с когото се срещаше. Кристиан още беше с нея. Сега стояха във фоайето на една от административните сгради, която кипеше от оживление и трескава дейност. Дампири и морои търчаха навред, някои изплашени от новопоявилата се нестабилност на правителството, други пък се надяваха да се възползват от нея. Лиса и Кристиан бяха насред тази суматоха като есенни листа, повлечени от мощна буря.