Ришел Мийд - Духовна връзка

— Да — казах, като се постарах да фокусирам вниманието си единствено върху пазителя. — Само ще хапна нещо преди това.

— А дали ще те пуснат? — попита друг от пазителите. Той също ми се усмихваше. За миг си помислих, че ми се подиграват заради последното ми избухване. Но… не беше така. По лицата им явно се четеше одобрение.

— Чудесен въпрос — признах и отхапах от еклера си. — Но мисля, че си струва да опитам. Освен това ще се постарая да се държа прилично.

Първият пазител се ухили.

— Надявам се, че няма да го направиш. Заради глупавия закон за възрастта онази групичка си заслужава да й създадеш всичките ядове, които може да ти хрумнат. — Другите пазители кимнаха в знак на съгласие.

— Какъв закон за възрастта? — попита Дмитрий.

Погледнах неохотно към него. И както винаги, дъхът ми секна. Престани, Роуз , упрекнах се. Ти си му бясна, забрави ли? А и вече избра Ейдриън.

— Декретът, в който се казва, че според кралските особи шестнадесетгодишните дампири са годни да се сражават със стригоите също както осемнадесетгодишните — обясних му. И отхапах още малко от еклера.

Главата на Дмитрий отскочи нагоре толкова бързо, че едва не се задавих с еклера.

— Кога шестнадесетгодишните са се сражавали срещу стригоите? — Пазителите му настръхнаха, но не помръднаха.

Необходим ми бе един миг, за да преглътна хапката от еклера. Но когато най-после заговорих, бях почти уплашена.

— Точно за това е този декрет. Дампирите да се дипломират, като навършат шестнадесет години.

— Кога е станало това? — сърдито попита той.

— Само преди два дни. Никой ли не ти е казал? — Огледах другите пазители. Един от тях сви рамене. Останах с впечатлението, че те може би вярваха, че Дмитрий отново е станал дампир, но не бяха готови да си бъбрят приятелски с него. Единствените му социални контакти засега си оставаха Лиса и разпитващите го.

— Не. — Дмитрий сбърчи чело, докато обмисляше новината.

Доядох си еклера сред тишина, с надеждата, че това ще го накара да говори. Така и стана.

— Това е лудост — заяви той. — Да не говорим, че е равносилно на смърт. Толкова млади не са достатъчно подготвени. Ще бъде истинско самоубийство.

— Зная. Таша приведе наистина основателни аргументи срещу това решение. Аз също.

След последните ми думи Дмитрий ме изгледа подозрително, още повече че двама от пазителите се усмихнаха.

— Кога ще е следващото гласуване? — попита той. Говореше с мен настойчиво, сякаш ме разпитваше, сериозен и съсредоточен, което толкова го отличаваше от всички останали, когато беше пазител. Реших, че това е много по-добре, отколкото депресията. И категорично по-добре, отколкото да ми заповядва да се махна от живота му.

— Много скоро. Ако Лиса можеше да гласува, проектът няма да мине.

— Аха — кимна той и прокара пръст по ръба на чашата си за кафе. — Заради кворума.

— Знаеш за това? — изненадах се аз.

— Това е стар закон на мороите.

— И аз така чух.

— Какво се опитва да направи опозицията? Да промени решението на съвета или да издейства правото на Лиса да гласува като представител на фамилията Драгомир?

— И двете. Както и други неща.

Той поклати глава и затъкна кичур зад ухото си.

— Не могат да го постигнат. Трябва да изберат едната от двете каузи и да наблегнат максимално на нея. Лиса е най-разумният избор. Съветът отново се нуждае от подкрепата на фамилията Драгомир. Видях как я гледаха хората по време на разпита ми. — Само леката нотка на горчивина издаваше как се е чувствал тогава. После отново си възстанови деловия тон. — Няма да е трудно да се събере подкрепа за нея, но само ако не разпилеят усилията си.

Започнах да дъвча втория еклер, забравила за решителността ми допреди малко да не му обръщам внимание. Не исках да го отклонявам от темата. Това бе първият случай, когато в очите му отново се разгоря познатият стар огън. Единственото, което наистина го вълнуваше — е, като оставим настрани клетвата му да остане за цял живот предан на Лиса или да ми повтаря до втръсване, че иска да стоя настрани от живота му. Харесвах този Дмитрий.

Беше същият Дмитрий, какъвто го помнех отпреди, яростен и свиреп, готов да пожертва живота си за това, което според него бе правото дело. Почти ми се прииска да стане отново онзи раздразнителен, отчужден Дмитрий, който ми казваше да стоя настрани. Да го видя такъв… това пробуди твърде много от спомените ми — да не споменаваме за привличането, което смятах, че съм потушила. Ето че сега, излъчващ цялата тази страст, той ми се струваше по-секси от всякога. Дори и откогато правихме любов. Такъв трябваше да бъде Дмитрий: могъщ и ангажиран, владеещ се и непреодолим. Радвах се и все пак… като го гледах такъв, какъвто го обичах, сърцето ми още повече се свиваше от мъка. За мен той бе изгубен.