Ришел Мийд - Духовна връзка

Но някъде по средата на пътя към кафенето усетих нещо, което провали плановете ми за закуска. На масата до Лиса се появи Кристиан.

— Виж ти, виж ти — промърморих. При толкова много събития нямах време да следя изтънко личния живот на Лиса. След онова, което се случи в склада, не се изненадах кой знае колко отново да видя Кристиан и Лиса заедно, макар че по нейните чувства се ориентирах, че не ставаше дума за романтична среща… или поне не още. По-скоро това при тях беше някакъв нелек опит за сдобряване, някаква възможност да преодолеят вечната си ревност и недоверие.

В никакъв случай не исках да преча на любовта да възтържествува. Знаех, че имаше още едно място край сградата на пазителите, където също предлагаха кафе и понички. Щеше да свърши работа. Дано само никой не си спомни, че формално още съм в период на пробация, заради сцената, която устроих в кралската заседателна зала.

Но вероятността за това като че ли не беше много голяма.

Все пак реших да опитам и се насочих нататък, като огледах тревожно небето. Един дъжд сега никак нямаше да ми подобри настроението. Като стигнах до кафенето, открих, че няма защо да се тревожа дали някой ще ми обърне внимание. Имаше по-голяма атракция: Дмитрий.

Беше излязъл с личната си охрана и макар да се зарадвах, че се е сдобил с известна свобода, пак ме раздразни това, че го следяха толкова плътно. Поне днес нямаше многочислена тълпа наоколо. Хората, които се отбиваха тук за закуска, не можеха да се сдържат и го оглеждаха многозначително, но малцина оставаха за по-дълго. Този път край Дмитрий имаше общо пет пазители, което беше значително намаляване на пазачите му. Това беше добър признак. Той седеше сам на масата, а пред него имаше чаша с кафе и наполовина изядена поничка с глазура. Четеше някакъв роман в мека подвързия. Бях готова да заложа живота си, че е уестърн.

Никой не седеше до него. Ескортът само поддържаше предпазен пръстен около него: двама пазители край стените, един на входа и още двама на съседните маси. Охраната ми се стори безсмислена. Дмитрий беше напълно погълнат от четенето, явно забравил за съществуването на пазителите и случайно присъстващите зрители, или просто се преструваше много добре, че не се интересува от тях. Изглеждаше съвсем безобиден, но аз си спомних думите на Ейдриън: дали в него не е останало нещо от стригоя? Някаква тъмна, скрита част? Самият Дмитрий бе заявил, че още носи в себе си някакъв остатък от това, който му пречи истински да обича когото и да било.

По някакъв свръхестествен начин двамата можехме да отгатваме взаимното си присъствие. Винаги можех да го открия в препълнено помещение. Ето и сега, въпреки че бе изцяло погълнат от четивото си, той вдигна глава, когато влязох и се запътих направо към барплота в дъното на кафенето. За хилядна част от секундата погледите ни се срещнаха. Лицето му оставаше безизразно… обаче останах с впечатлението, че чака нещо.

Мен, проумях внезапно. Въпреки всичко, въпреки суровото ни спречкване в църквата… той все още си мислеше, че ще продължа да го преследвам и да му се кълна колко го обичам. Защо?

Нима наистина очакваше да се държа толкова неразумно? Или може би… възможно ли бе той да иска да отида при него?

Е, каквото и да чакаше, реших, че няма да му го дам. Вече толкова пъти ме бе наранил. Каза ми да стоя настрани от него. Ако всичко това беше някаква сложно замислена игра с чувствата ми, то аз нямаше да я играя. Изгледах го надменно и се извърнах рязко от него, докато се приближавах към барплота. Поръчах си чай и шоколадов еклер. Имах чувството, че ме очакваше един от онези тягостни дни, каквито доста ми се бяха насъбрали напоследък.

Възнамерявах да закуся отвън, но като погледнах към затъмнените прозорци, видях как дъждовните капки устремено се сипят по стъклата. По дяволите. За кратко обмислих шансовете си да се преборя с лошото време навън и да отида някъде другаде със закуската си, но реших, че няма да позволя на Дмитрий да ме прогони. Зърнах една маса по-далеч от него и се насочих натам, без да го гледам или да показвам, че съм го видяла.

— Хей, Роуз, днес ще ходиш ли на откритото заседание?

Трябваше да спра. Заговори ме един от пазителите на Дмитрий, като ми се усмихна приятелски. Не можах да си спомня името му, но ми изглеждаше дружелюбен, когато се бяхме засичали. Не желаех да се държа невъзпитано и затова, макар и неохотно, му отговорих, въпреки че това означаваше да остана близо до Дмитрий.