Ришел Мийд - Духовна връзка

Това бе преломната точка, когато те явно решиха, че няма да ги последвам покорно. Двама от кралските стражи се нахвърлиха върху мен и макар че технически всички бяхме от един отбор, инстинктите ми изригнаха. Не разбирах какво става, освен че нямаше да позволя да ме повлекат със себе си като някакъв опасен престъпник. Изритах стола, на който допреди малко седях, върху първия пазител, а втория ударих с все сила. Но не го уцелих добре, защото той беше по-висок от мен. Обаче разликата в ръстовете ни ми помогна да избегна ответния му удар. Изритах го между краката и силното му изохкване ми подсказа, че съм го улучила където трябва.

Чух няколко сподавени вика. Персоналът на кафенето залегна зад барплота, сякаш очакваше да отекне стрелба с автоматично оръжие. Другите посетители, отбили се тук за закуска, с трескава скорост наскачаха от столовете си и в суматохата от масите изпопадаха чинии и чаши. Хукнаха към изходите, които обаче се оказаха блокирани от още пазители. Това породи още крясъци, въпреки че изходите бяха препречени само за мен, а не за тях.

Междувременно още пазители се присъединиха към сбиването. Макар че успях да раздам няколко доста добри удара, знаех, че численото им превъзходство е прекалено голямо, направо зашеметяващо. Един пазител успя да ме улови за ръката и се опита да закопчее едната халка на белезниците около китката ми, но не успя, когато от другата страна две ръце ме измъкнаха от хватката му, за да ме отместят веднага настрани.

Дмитрий.

— Не я докосвай — изръмжа той.

В гласа му се прокрадна нотка, която ме изплаши, сякаш заплахата му бе насочена срещу мен. Дръпна ме зад себе си, като се изпречи отпред, за да ме закриля с гърдите си. Гърбът ми се опря до една от масите. Пазителите продължиха да ни нападат от всички посоки, но Дмитрий ги отблъскваше със същата смъртоносна грация, заради която хората го бяха провъзгласили за бог. Не уби нито един от тези, с които се биеше, но със сигурност ги извади от строя. Ако някой си мислеше, че животът му като стригой или престоят в килията са влошили бойните му способности, явно жестоко се заблуждаваше. Дмитрий приличаше на природна стихия, като едновременно отбиваше атаките и ме спираше всеки път когато се опитвах да се намеся в боя. Стражите на кралицата може да бяха елитът на елита, обаче Дмитрий… е, моят бивш любим и инструктор беше от много по-друга категория. Бойните му умения надвишаваха способностите на всички останали, а той използваше енергично всичките си таланти, за да ме брани.

— Стой назад — заповяда ми Дмитрий. — Няма да се доберат до теб.

Отначало бях зашеметена от покровителството му, въпреки че мразех да не участвам пряко в битката. Да го наблюдавам как се бие, беше невероятно изживяване. Той беше едновременно красив и смъртоносен. Беше човекът армия, като воин, бранещ тези, които обича, и сеещ ужас сред противниците си…

И точно тогава ме порази едно ужасно откровение.

— Спрете! — внезапно изкрещях. — Ще дойда! Ще дойда с вас!

Отначало никой не ме чу. Бяха прекалено увлечени в схватката. Пазителите продължаваха с опитите да се прокраднат незабележимо зад гърба на Дмитрий, но той сякаш ги предусещаше и ги замерваше със столове и всичко, до което се добереше, като в същото време успяваше да рита и удря онези, които го връхлитаха отпред. Кой знае? Може би наистина можеше да победи сам цяла армия.

Но не можех да му го позволя.

Раздрусах ръката на Дмитрий.

— Спри — повторих. — Не се бий повече.

— Роуз…

— Спри!

Бях напълно сигурна, че никога досега, през целия си живот, не бях извиквала толкова силно някоя дума. Отекна гръмко в цялото помещение. Стори ми се, че се чу в целия кралски двор.

Това не ги закова по местата им, но поне повечето от пазителите забавиха атаките. Иззад барплота надникнаха неколцина от персонала на кафенето. Дмитрий още раздаваше удари, готов да се справи с всеки, който му се изпречи пред очите. Трябваше да се хвърля към него, за да ме забележи.

— Спри. — Този път се задоволих само с шепот. Над всички надвисна неловка тишина. — Не се бий повече. Ще тръгна с тях.

— Не. Няма да позволя да те отведат.

— Трябва да го направиш — помолих го.

Дишаше тежко. Всяка част от него бе напрегната, готова да атакува. Приковахме погледи един в друг. Между нас като че ли прелетяха хиляди съобщения, докато някогашните електрически искри пращяха във въздуха. Само се надявах да е разбрал правилно посланието ми.