Бари Късел - Прераждане в Отвъдното

Птеродактилът увисна над процепа, свързващ крайния дял на скалите с вътрешността на платото. Започна да кръжи около влечугото, като се опитваше да привлече вниманието му и да измени намеренията му. Разбира се, това не му се отдаде.

Тогава се случи нещо много неочаквано и за двата смъртни врагове. Земята така се разтърси, че канарите затрепериха. Огромни каменни късове и земна маса се отцепи от голяма скала и полетяха надолу към долината. Това се случваше доста често и Птеродактилът не се изненада много, дори се зарадва, че това може да спре дракона. Разместването на земни пластове даде също и отражение на скалите, през които се провираше огромният гущер. Получи се стеснение и тялото на дракона се заклещи в острите камънаци. Впивайки се в него, те натрошиха яките му люспи. Остро парче от падащата скала се понесе към главата му. Така заклещен, змеят не можа да реагира и скалното острие отряза изцяло горната част от туловището му. Навсякъде бе опръскано с кръвта му, която бликаше, като от голям фонтан. Страшилището на долината, Люспестият дракон, вече не съществуваше. Просто го нямаше. Едновременно с това от върха на канарата се разпръсна скална маса на по-малки парчета и засвистя във въздуха. Един голям къс засегна крилото на Птеродактила и го повлече надолу към лабиринта от острите скали. Със страшна сила той се сгромоляса непосредствено до вече обезглавеното туловище на дракона. Последвалото силно земетресение окончателно погреба доскорошните врагове.

Сребърните нишки се скъсаха пред очите на присъстващите в лабораторията. Душите на Птеродактила и Люспестия се откъснаха от телата им и заплуваха нагоре, необезпокоявани от никого. „Гойките“ все още не бяха се родили по това време.

— Но това е било само преди два милиона години, ами преди това!? — попита техникът и допълни с предложение. — Да опитаме още един път и то на милиарди години назад във времето. Какво ще кажете!?

— Добре, но да не се получат някои изкривявания или да блокира сферата? Помниш с първата програма какво стана, та трябваше Кейс да оправя нещата? — отговори Йоманда, питайки.

— Кейс е още на Земята и то в Дордрехт, така че няма за какво да се страхуваме, а? — не се предаваше техникът и това надделя при решението на докторката, която каза с тон, неподлежащ на съмнение:

— Дай сто милиарда години назад във времето и историята на земята!

Двете с Йоманда се заеха да вкарват новата аура в главите на Петер и Александра.

На екраните се появиха познатите елипсовидни облачета, които се рееха в пространството на своите парцели.

По и Леа, както обикновено, чакаха да се втурнат през нощта на някоя планета в съзвездието Лебед, за да се вселят неангажирано в някое живо същество.

Създателят бе наредил По и Леа да се явят при него. Имал задача за тях. Някакъв нов експеримент искал да прави на една току-що създадена планета с идеален климат. Намеренията му били да въведе нови правила в развитието на душевните субстанции. Повече отговорност и задължения, придружени с доживотно свързване на индивида с душата и чак когато тялото умре, то тя да напусне и се върне в своя дом, Отвъдното. За да не се загуби видът, то Създателят решил да се създават потомци, от два пола, мъжки и женски. За насърчаване на този акт, самото зачеване било страшно приятно за извършителите.

От натрупания опит, по време на престоя на Земята, се градял и окончателният лик на епителите. След скъсването на свързващите свилени нишки, душите се приемали от Създателя и всичко преживяно на Земята се триело, за да не пречи на следващото превъплъщение. Това бил планът и за изпълнението му били повикани безброй епители. Едни от тях бяха По и Леа. Пионерите на земния живот.

Спускайки се надолу към планетата, двете приятелчета По и Леа с удоволствие наблюдаваха повърхността, покрита с вече твърда кора. Въздухът бе прозрачносин, без никакво движение. Планетата бе пуста. Те бяха първите посетители.

Когато се устремиха към водата, забелязаха, че вече са родени. Бяха просто клетки. Целият океан бе техен. Плуваха си необезпокоявани от никого и се наслаждаваха на водата. Щастието им се равняваше дори на това, когато са си вкъщи. Цяла нощ се носеха по вълните.

На сутринта, както обикновено, те очакваха да полетят отново към Отвъдното, но за изненада, това не стана, защото бяха свързани със свилена нишка. Трябваше да останат с тялото на клетката и през деня. Това ставаше за пръв път през тяхното съществуване и все пак им бе интересно.