Едгар Бъроуз - Боговете на Марс

Кантос Кан и другите заклели ми се във вярност ме чакаха върху Трона на правдата.

— Ние ще те придружим до палата ти, принце мой — каза Кантос. — Хайде, приятели, да вървим.

И с победоносна усмивка, отправена към Зат Арас, той заслиза по тронните стъпала.

Последвахме го аз, Таркас, Карторис и Ксодор, както и верните ни воини. Нито една ръка не се вдигна да ни спре при тържествения ни ход през хълма.

По булевардите и улиците се бяха струпали хиляди хора, които ни отваряха път, и стотици мечове полетяха в краката ми. Моите стари роби падаха на колене и целуваха ръцете ми. Те не искаха да знаят къде съм бил. Радваха се само на завръщането ми.

— Ах, господарю — извика един от тях, — ако нашата принцеса бе тук, какъв велик ден щеше да е този.

Очите ми потънаха в сълзи и аз извърнах глава, за да прикрия вълнението си. Карторис заплака открито, когато робите се притискаха в него, изразявайки любовта си и скръбта от общата загуба. И Таркас разбра, че дъщеря му Сола е придружила Дея Торис в нейното последно дълго пътуване. Със стоицизъм, присъщ на зелените марсианци, той посрещна новината и не издаде голямата си скръб. Противно на другите представители на расата му у него бяха развити във висока степен любовта, приятелството и милосърдието.

Печална и мрачна бе нашата група, която същия ден седеше на празничен пир в голямата зала в двореца на принца на Хелиум. Бяхме се събрали около стотина души, без членовете на нашия малък кръг от придворни, защото с Дея Торис поддържахме едно домакинство, съответстващо на царския ни ранг.

Масата според обичая на червените марсианци беше триъгълна за тримата членове на семейството. Карторис и аз седнахме в центъра на нашите страни. В средата на третата стоеше празен високият гравиран стол на принцесата. Само великолепните й сватбени украшения и ценности бяха положени на него. Зад облегалката стоеше един роб, както в дните, когато господарката му заемаше мястото си на трапезата. Обичаите в Барзум трябваше да се спазват и аз с мъка и болка в сърцето гледах мълчаливия стол, където трябваше да бъде моята засмяна Дея Торис, от чийто весел смях кънтеше някога голямата зала.

От дясната ми страна седеше Кантос Кан. До празното място на принцесата, на един голям стол пред издигнатата част на масата, която преди много години бях поръчал да се направи специално за гигантския ръст на Таркас, седеше по традиция самият той. Почетното място на една марсианска трапеза е винаги от дясната страна на домакинята и това място бе винаги пазено за него, великия Тарс Таркас, когато ни посещаваше в Хелиум. Хор Вастус заемаше почетното място до Карторис. Около масата цареше тишина. Тъгата от загубата на Дея Торис бе още прясна в душата на всички, а към това се прибавяше и страхът от съдбата на Тардос Морс и Морс Коджак, както и несигурността за бъдещето на Хелиум, ако се окажеше истина, че той е лишен от великия си господар. И внезапно нашето внимание бе привлечено от далечните викове на много хора, без да можем да определим дали са гневни или радостни. Един роб се втурна в залата, за да ни съобщи, че голямо множество е нахлуло през вратите на двореца. След него връхлетя втори.

— Дея Торис е намерена! — викаше той. — Пратеник от Дея Торис.

Не чаках нищо повече. Големите прозорци с изглед към булеварда бяха разположени на срещуположната страна на залата. Не губих време да обикалям голямата маса — с един скок над обядващите аз се озовах на балкона. Няколко метра под него лежеше червената морава на градината, а отвъд нея около един ездач се трупаха хора. Скочих на земята и хукнах към тълпата.

Близо до хората видях, че фигурата върху тоата е на Сола.

— Къде е принцесата на Хелиум? — извиках аз. Зеленото момиче се плъзна от исполинския кон и ме посрещна с думите:

— О, принце мой! — заплака Сола. — Тя е загубена завинаги. Тя сигурно вече е пленница на по-малката луна. Черните пирати на Барзум я отвлякоха.

Аз заведох Сола в залата за обеди и когато тя поздрави баща си и останалите, разказа историята за поклонението и пленяването на Дея Торис.

— Девет дни след посещението на Зат Арас Дея Торис се опита да избяга от двореца в тишината на нощта. Макар и да не бях чула нищо за срещата й със Зат Арас, аз разбрах че е станало нещо, което й е причинило душевни страдания. Когато я видях да напуска тайно палата, нямаше нужда да ми разказва намеренията си.

Събудих десетина от най-верните й пазачи, обясних им страховете си и те единодушно заявиха, че ще дойдат с мен, за да следваме любимата принцеса в пътуването й по свещената Исс. Открихме я близо до двореца. С нея бе само вярната й хрътка Ула. Тя се разгневи и заповяда да се върнем, но ние за първи път не я послушахме. Като видя, че няма да я оставим сама в последното й дълго пътуване, тя заплака, прегърна ни и поехме заедно на юг.