Едгар Бъроуз - Боговете на Марс

Не зная колко дълго съм спал. Събудих се внезапно със запушена уста и здраво вързани ръце и крака. Срещу мен в стаята стояха шестима снажни мъже. Те действаха така ловко, че в момента, когато напълно се разбудих, вече нямах никаква възможност да се съпротивлявам.

Те ме вдигнаха мълчаливо и ме понесоха към вратата на стаята. Успях да видя, че всички от групата бяха с лица, скрити от копринени кърпи. В коридора стигнахме до една секретна врата в стената, която водеше до прохода, свързан с подземията на двореца. Съмнявах се дали някой знае за този изход освен моите близки. Но водачът не се поколеба нито за миг. Той натисна скритото копче и направи път на другарите си да влязат заедно с мен, после затвори вратата и ни последва.

Тръгнахме надолу по каналите към подземията, по извитите коридори, които сам никога не бях изследвал. Вървяхме все напред и напред и аз разбрах, че вече сме далеч от двореца. После пътят тръгна отново нагоре.

Групата спря пред една стена. Водачът почука по нея с дръжката на меча си — три бързи, силни удара; пауза, после още три, пак пауза и накрая два. Секунда по-късно стената се завъртя и аз бях изблъскан в една блестящо осветена зала. Срещу мен се изправиха трима богато облечени мъже.

Един от тях се обърна към мен. Тънките му и жестоки устни бяха извити в иронична усмивка. Самият Зат Арас.

— На какво щастливо обстоятелство дължа удоволствието от това неочаквано посещение на принца на Хелиум? — каза Арас.

Един от моите пазачи бе отпушил устата ми, но аз не отговорих. Просто стоях безмълвен, с остър поглед, впит в Джедая на Зоданга. И не се съмнявах, че изражението и очите ми издаваха презрението, което изпитвах към него.

Останалите в залата ни гледаха изпитателно — първо мен, после и Зат Арас.

— Вие може да си вървите — нареди той на войниците, които ме бяха довели. Когато в залата останахме само ние двамата и неговите приятели, Арас отново ми заговори с леден тон, бавно и обмислено:

— Джон Картър, по силата на обичая, законите на нашата религия и присъдата ти трябва да умреш. Народът не може да те спаси — само аз мога да направя това. Ти си под моя власт и аз мога да направя каквото искам — да те убия или да те освободя. Ако ти останеш свободен в Хелиум една година съгласно условията на отсрочката, народът ще се възпротиви срещу изпълнението на присъдата ти.

Можеш да бъдеш освободен точно след минути, но при едно условие. Нито Тардос Морс, нито Морс Коджак, нито красивата Дея Торис ще се върнат някога на Хелиум. През тази година Хелиум трябва да избере нов джедай. И той ще бъде Зат Арас! Искам да чуя, че приемаш моята кауза! Това е цената на твоята свобода. Аз свърших.

Знаех, че жестокото сърце на Зат Арас няма да се колебае. Само през трупа на мъртвия Джон Картър той лесно би могъл да стане Джедай на Хелиум. А свободен аз бих предприел спасяването на Дея Торис. Ако загина, моите смели приятели може да не са в състояние да доведат докрай нашите планове. С отказа си да приема неговото искане аз не само бих му попречил да стане господар, но бих подложил на опасност и риск живота на любимата си принцеса.

Бях затруднен в избора си. Гордата потомка на хидяди джедаи Дея Торис би предпочела смъртта пред един такъв безчестен съюз като този, който ми предлагаха.

— Не могат да влязат в съюз — обърнах се аз към Зат Арас — един изменник на Хелиум и един принц от династията на Тардос Морс. Не вярвам, че великият Тардос е мъртъв.

— Мнението ти, Джон Картър, скоро ще престане да интересува дори и теб, затова се възползвай от случая, докато още имаш възможност. Зат Арас ще ти позволи да размислиш върху великодушното му предложение още тази нощ в мълчанието и тъмнината на подземията. Но знай, че ако в определения срок ти не приемеш предложението, никога повече не ще видиш светлината на деня. Нито ще знаеш в коя минута една ръка с остър кинжал ще ти отнеме и последния шанс да си върнеш топлината, свободата и радостта на живота.

Зат Арас плесна с ръце и повика стражата.

— В подземията — заповяда той. — Това е всичко.

Четирима души ме изведоха от залата. С една ръчна радиева лампа, осветяваща пътя, те ме конвоираха през безкрайните тунели все надолу под земята на Хелиум. Стигнахме до една широка стая, в чиито скалисти стени бяха вбити огромни халки с висящи на тях вериги. В краищата на много от тях висяха човешки скелети. Стражата ритна един от тях настрана и като отключи катинара, който държеше веригата около нещо, явно някога било човешки глезен, щракна желязната халка около крака ми. Оставиха ме, отнасяйки и последния лъч светлина.