Едгар Бъроуз - Боговете на Марс

Няма човек тук, нито другаде на Барзум, който да не дължи живота си на едно мое дело, при което жертвах себе си и щастието на моята принцеса. И затова, хора на Хелиум, аз мисля, че имам правото да бъда чут, за да ми повярвате и да ме оставите да ви служа и спася от лъжата за Дор и Ису, тъй както ви спасих в онзи далечен ден от смъртта.

На вас говоря, хора. Когато свърша, нека съдиите от Зоданга правят с мен каквото решат. Зат Арас взе моя меч, така че никой да не се страхува от мен. Ще ме изслушате ли?

— Говори, Джон Картър, принце на Хелиум — извика един благородник от залата. Зданието се разлюля от одобрителни възгласи.

Зат Арас бе достатъчно хитър, за да не се противопоставя на чувството, избухнало в Храма на отплатата, и аз два часа разказвах пред хората на Хелиум преживяванията си.

Зат Арас се обърна с нисък глас към съдиите:

— Благородници, вие чухте доводите на Джон Картър. Той имаше възможността да докаже своята невинност, но вместо това той използва времето за нови богохулства. Каква е вашата присъда, благородници?

— Смърт на богохулника! — извика един и в миг всичките тридесет съдии се изправиха на крака с вдигнати мечове в знак на единодушно съгласие.

Ако народът не чу присъдата на Арас, той несъмнено чу решението на съда. Сърдито негодувание се понесе над препълнения колизеум и Кантос Кан, който не бе слязъл от платформата по време на моя разказ, повдигна ръка за мълчание. Той заговори със спокоен и равен глас.

— Вие чухте каква съдба отреждат хората на Зоданга на най-благородния герой на Хелиум. Дълг е може би на мъжете на Хелиум да приемат присъдата като окончателна. Нека всеки действа според сърцето си. Ето отговора на Кантос Кан, началник на флотата на Хелиум, на Зат Арас и неговите съдии.

Той откопча своята ножница и хвърли меча си в моите крака. Войници и граждани, офицери и благородници си пробиваха път през кордоните на зодангийските войници към Трона на правдата.

Стотина мъже се изкачиха на платформата и мечовете им иззвънтяха на земята пред мен. Зат Арас и офицерите му стояха безпомощни. Едно по едно аз вдигах оръжията до устните си и ги окачвах върху коланите на притежателите им.

— Хайде — каза Кантос Кан, — нека отведем Джон Картър и неговите приятели до двореца.

— Стойте! — извика Арас. — Войници на Хелиум, никой пленник да не напуска храма.

Войниците на Зоданга бяха единственият организиран отряд от войските на Хелиум в храма, затова Арас бе сигурен, че заповедите му ще се изпълнят. Но не мисля, че е очаквал такава реакция на залата веднага щом войниците тръгнаха да атакуват.

Отвсякъде засвяткаха мечове и хората се устремиха заплашително към зодангийците. Някой извика: «Тардос Морс е мъртъв, да живее Джон Картър!» Само някакво чудо можеше да предотврати яростния сблъсък между хората на Хелиум и отряда на Зат Арас, за да не се превърне в гражданска война.

— Стойте! — извиках им от Пиедестала на истината. — Изслушайте ме отново. Само един-единствен удар с меч може да хвърли Хелиум в ожесточена и кървава война, чиито резултати никой не ще предвиди. Тя ще обърне брат срещу брата и баща срещу син. Ничий живот не заслужава такава жертва. По-скоро аз бих се подчинил на присъдата на Арас, отколкото да стана причина за гражданска война. Нека всеки от нас отстъпи по нещо и да дочакаме завръщането на Тардос Морс или Морс Коджак, неговия син. Ако никой от тях не се завърне до края на годината, делото да се възобнови.

После се обърнах към Зат Арас.

— Ако ти не си по-голям глупак, отколкото те мисля, ще използваш този случай, който ти предоставям, преди да стане много късно. Веднъж извадено оръжието на народа срещу войниците ти, никой в Барзум, дори самият Тардос Морс, не ще предотврати последиците. Говори бързо!

Джедаят издигна глас пред гневното море.

— Спрете, мъже на Хелиум! Присъдата на съда е произнесена, но денят на изпълнението й не е определен — едва сдържаше яростта си той. — Аз, Зат Арас, Джедай на Зоданга, като взех предвид роднинските връзки на пленника и неговите минали заслуги към Хелиум и Барзум, давам отсрочка от една година, или до завръщането на Море Коджак и Тардос Морс. Отивайте си с мир по домовете. Вървете!

Никой не помръдна. Вместо това хората спряха в напрегнато мълчание с поглед, вперен в мен, като че ли чакаха знак за нападение.

— Освободете храма! — заповяда на един от своите офицери Зат Арас.

Опасявайки се от резултата на един опит да се изпълни тази заповед със сила, аз застанах в края на платформата и сочейки към главния изход, казах на хората да напуснат. При молбата ми те тръгнаха като един, мълчаливи и заплашителни, покрай войниците.