Едгар Бъроуз - Боговете на Марс

Бързият бяг на уорхуните ни отнемаше и последната надежда да стигнем навреме до хълмовете. Тувия и аз останахме последни, защото тоатът ни, изтощен, изоставаше все повече и повече. Изведнъж почувствах топлите устни на момичето да целуват рамото ми.

— Заради теб, о, принце мой — прошепна тя и нейните ръце, здраво свързани около мен, се разтвориха и тя изчезна.

Обърнах се и видях, че се беше плъзнала на земята, точно на пътя на жестоките ни преследвачи, мислейки, че като облекчи товара на моето животно, то безопасно ще ме отнесе до хълмовете. Бедното дете, то изобщо не познаваше Джон Картър. Върнах се към нея, надявайки се да я стигна и взема отново със себе си. Карторис бе схванал сериозността на положението. Той скочи от тоата си, хвърли Тувия на гърба му и с един удар на меча по хълбоците му го подкара към хълмовете. После се опита да направи същото и с моя.

Рицарската саможертва на моето момче ме изпълни с гордост, макар че жестът му почти унищожи и последната ни възможност за бягство. Сега уорхуните бяха съвсем близо до нас. Таркас и Ксодор видяха, че изоставаме, и се върнаха бързо. Всичко вървеше към един бляскав край на второто ми идване на планетата. Но аз не исках да умра, преди да видя моята божествена принцеса още веднъж и да я стисна в прегръдките си. И ако в книгата на съдбата не е писано, че това ще стане, то аз ще приема всичко онова, което ми предстои в тези последни няколко мига, които са ми дадени, преди да прекрача в бъдещето си. Но бих могъл да направя така, че да оставя на двадесет поколения южни уорхуни материал за размисъл.

Карторис бе на земята и аз скоро заех мястото си до него, за да посрещнем достойно атаката на виещите дяволи. Миг по-късно Таркас и Ксодор оставиха тоатите си и се наредиха от двете ни страни. Враговете ни бяха на разстояние от около стотина метра, когато отгоре се разнесе силен гръм и един снаряд се пръсна в първите им редове. Настана паника. Стотина от уорхунските войници се сгромолясаха на земята. Тоати без ездачи летяха между мъртвите и ранените. Свалените войници бяха изпотъпкани в последвалата бъркотия. Останалите зелени мъже се опитаха да открият произхода на тази неочаквана атака, но когато погледнаха нагоре, безредието им се обърна в лудо бягство.

Вдигнахме погледи в посоката, откъдето дойде първият изстрел, и видяхме току-що излизащ над върховете на близките хълмове голям боен кораб, величествено летящ във въздуха. Неговото предно оръдие стреля пред очите ни срещу бягащите уорхуни.

Когато корабът долетя близо над нас, аз не успях да сдържа радостния си вик, защото на носа му се вееше знамето на Хелиум.

Появата на величествения кораб означаваше много за нас. После други два преминаха над върховете на хълмовете и грациозно последваха първия. От горната палуба на по-близкия двадесетина леки въздушни разузнавачи заслизаха в бързи кръгове към земята.

Малко по-късно бяхме заобиколени от въоръжени моряци и един офицер. С възторжен вик той се хвърли към Карторис и сложи приятелски ръката си върху рамото му.

— Карторис, принце мой! Каор! Каор! Хор Вастус поздравява сина на Дея Торис, принцесата на Хелиум и на нейния съпруг Джон Картър. Къде беше ти, о, принце? Целият Хелиум е потопен в скръб. Ужасни бяха нещастията, които сполетяха мощния народ на твоя прадядо от фаталния ден, когато ни остави.

— Не скърби, добри ми Хор Вастус — каза Карторис, — не само аз се връщам, за да зарадвам сърцето на своята майка и на любимия си народ, а също и онзи, когото целият Барзум обича така силно — неговият най-велик воин и негов спасител, Джон Картър, принцът на Хелиум.

Хор Вастус се обърна и неговите изумени очи се спряха на мен.

— Джон Картър! — извика той, но внезапен израз на смущение се появи на лицето му. — Принце мой, къде беше ти…

Аз знаех въпроса, който устните му не смееха да произнесат. Този предан човек не искаше от мен да призная ужасната истина, че съм се завърнал от дъното на Исс, реката на мистерията, от бреговете на загубеното море Корус и долината.

— Ах, принце мой — продължи офицерът, сякаш никакво подозрение не бе прекъснало поздрава му, — достатъчно е, че си се върнал, и нека мечът на Хор Вастус има високата чест да бъде първият в твоите нозе.

С тези думи благородният човек откопча ножницата си и хвърли оръжието си в краката ми. По силата на традицията, обичаите и характера на червените хора този прост жест имаше за мен и за всички останали особено значение и дълбочина. Това действие бе равносилно на думите: «Моят меч, моето тяло, моят живот, моята душа са твои, за да направиш с тях каквото искаш. До смъртта си и след нея аз ще гледам на теб като на господар на всяко мое действие. Прав или не, твоята дума за мен ще бъде моя единствена истина. Който вдигне ръка против теб, ще трябва да отговаря пред моя меч.» Това е клетва за вярност, която мъжете дават на някой джедай, чийто характер и рицарски действия са вдъхнали голяма любов у неговите привърженици. Никога не съм виждал да се отдава такава чест на смъртен. Възможен бе само един отговор. Аз вдигнах меча от земята, докоснах с устни дръжката му и закачих оръжието на кръста на Хор Вастус.