Едгар Бъроуз - Боговете на Марс

В двора застанахме под сянката на балкона, за да обсъдим по-нататъшните ми действия.

— Сега ще сме петима — казах аз — Тувия, Ксодор, Карторис и ние двамата. Ще имаме нужда от пет тоати да ни носят.

— Карторис, твоят син!

— Да, аз го намерих в затвора на Шадор, при морето на Омен, в земята на първородните.

— Не познавам нито едно от тези места, Джон Картър. На Барзум ли се намират?

— На Барзум и под него, приятелю. Но почакай, докато избягаме, и ще чуеш най-страшния разказ, който някога е слушал барзумианец от външния свят. Сега трябва да откраднем пет тоати да тръгнем на север, преди тук да са открили измамата.

Стигнахме безопасно голямата врата в другия край на двора. Оттук трябваше да прекараме тоатите от отвъдния булевард. Не беше лесно да се уловят пет от онези големи бойни животни, по природа диви и свирепи, които се държат в подчинение само чрез жестокост и груба сила.

Когато ги приближихме, те яростно зацвилиха, подушили нашата непозната миризма. Дългите им масивни шии издигаха големите им, зеещи уста високо пад главите ни. Разсърдени, тези животни са много опасни. До раменете тоатът стига на височина до три метра. Кожата му е гладка и без косми, цветът на гърба и страните — черен, постепенно изменящ се по осемте му крака до яркожълт при огромните месести стъпала. Коремът му е бял, а широката, плоска опашка довършва образа на този свиреп кон на зелените марсианци — един подходящ боен жребец за войнстващите хора.

Тоатите се управляват само по телепатичен път, без помощта на юзда или поводи, и затова трябваше да намерим два, които биха се подчинили на немите ни заповеди. Успяхме да овладеем тяхното нападение срещу нас, но имаше опасност цвиленето им да доведе любопитни войници в двора.

С усилие се добрах до едно голямо животно и преди то да разбере какво става, здраво се закрепих на лъскавия му гръб. След като и Таркас обязди едно животно, ние подбрахме пред нас още няколко от тях и поехме към вратата. Таркас, който яздеше напред, я отвори, докато аз пазех уловените тоати да не избягат. Излязохме на булеварда и без да спираме, тръгнахме към южния край на града. Като по чудо щастието не ни напусна и ние безпрепятствено преминахме покрайнините на града, където стигнахме лагера при хълмовете, без да бъдем открити.

Чрез уговорения сигнал възвестихме на нашата група завръщането си и бяхме посрещнати с радостните възгласи на приятелите ни. Таркас и Карторис размениха традиционните за Барзум поздрави. Но аз инстинктивно улових силното чувство на симпатия между двамата мъже. Ксодор и Тарс Таркас бяха представени един на друг. После възседнахме конете и се впуснахме в бърза езда на изток. Преди да стигнем края на мъртвия град, завихме на север под великолепните лъчи на две луни. После безшумно се понесохме далече от уорхуните и първородните към нови незнайни опасности и приключения.

Към обяд на следващия ден спряхме за кратка почивка, от която еднакво се нуждаехме и ние, и животните. Пуснахме тоатите да пасат мъхообразната растителност, която бе тяхна храна и вода по време на похода. Тувия остана на стража, докато останалите поспаха около час.

Струва ми се, че едва бях затворил очи, когато почувствах ръката й на рамото си и чух мекия й глас да ме предупреждава за нова опасност.

— Стани, принце — прошепна момичето, — към нас се задава нещо, приличащо на голям отряд преследвачи.

Станах и в посоката, която ми сочеше ръката й, различих тънка тъмна линия върху далечния хоризонт. Таркас, чийто гигантски ръст се извисяваше високо над останалите, каза:

— Отряд конници яздят с голяма бързина.

Нямахме време за губене, Развързахме животните и поехме отново на север. Остатъкът от деня и цялата нощ летяхме през охрената пустош, следвани от нашите неприятели. Малко преди да настъпи мракът, те бяха достатъчно близо до нас, за да видим, че това са зелени марсианци. Ясно чувахме звънтенето на оръжието зад гърба си.

Когато слънцето изгря на втория ден от нашето бягство, то разкри преследвачите ни на около половин километър от нас. Сатанински викове на тържество се носеха от техните редици. Километри напред се виждаше верига от хълмове — оттатъшният бряг на мъртвото море, по което яздехме. Ако можехме да стигнем до тях, шансовете ни за успех биха се увеличили, но тоатът на Тувия, макар да носеше най-лекия товар, проявяваше признаци на крайно изтощение. Тъй като яздех най-близо до нея, видях, че животното ще падне. Преди да се строполи, грабнах момичето от гърба му и го наместих зад себе си. Това двойно бреме се оказа скоро твърде непосилно и за моя тоат. Трябваше да забавим ход. В малката ни група нямаше нито един, който би изоставил другите, макар да бяхме от различни раси, религии и с различен цвят на кожата, а един бе и гост от друг свят.